— Наму Амида Буцу — в името на Буда Амида — прошепна тя, отдавайки последна почит на старата жена.
Още една конвулсия и Йодоко произнесе ясно:
— Простете ми, О-сан.
— Няма за какво да ви прощавам, господарке.
— Много неща има… за прошка… — Гласът й вече едва се долавяше и лицето й започна да помръква. — Чуйте ме… обещайте… за Торанага… много е важно… моля ви… можете да му имате доверие…
Старческите й очи се взираха умолително в нейните, опитваха се да наложат волята си.
Очиба не искаше да се подчини, а същевременно съзнаваше, че трябва. Мислите й се объркаха от чутото за Марико и думите на тайко, повтаряни безброй пъти, отекнаха отново в ушите й:
— Можеш да имаш пълно доверие на Йодоко-сан, О-сан. Тя е много мъдра — винаги помни това! В повечето случаи е права и можеш да й довериш живота си, живота на моя син, както и моя собствен…
Очиба отстъпи.
— Обеща…
И рязко млъкна. В очите на Йодоко за последен път проблесна светлинка и угасна.
— Наму Амида Буцу — повтори Очиба, допря безжизнената ръка до устните си и я положи върху завивките. Затвори очите на мъртвата и си спомни смъртта на тайко — единствената смърт, на която беше също тъй непосредствен свидетел. Тогава очите му бяха затворени от Йодоко, тъй като това е привилегия на съпругата. Тайко умря в същата тази стая и в предверието чакаше Торанага, както сега чакаха Ишидо и Кияма, продължавайки едно бдение, започнало предния ден.
— Но защо изпратихте да повикат Торанага, господарю? — попита тя тогава. — Трябва да си почивате.
— Ще почивам след смъртта, О-сан — отговори тайко. — Трябва да уредя въпроса с наследника си. Сега е крайният момент. Докато все още имам сили.
И Торанага пристигна — силен, жизнен, властен. Четиримата бяха сами: Очиба, Йодоко, Торанага и Накамура — тайко, господар на Япония, легнал на смъртното си ложе, а всички очакваха последните му разпореждания, на които щяха да се подчинят безусловно.
— Здравейте, Тора-сан — поздрави го тайко с галения прякор, даден му преди много години от Города, и го изгледа с дълбоко хлътналите си очи на дребното си, маймуноподобно личице. Тялото му беше също тъй дребно, но със силата на първокачествена стомана — до преди няколко месеца, когато започна да линее. — Умирам. От нищото в нищото, но вие ще живеете и синът ми ще бъде безпомощен.
— Няма да е безпомощен, господарю. Всички даймио ще почитат сина ви, както почитат вас.
Тайко се засмя.
— Да, ще го почитат. Днес. Докато съм жив — така е! Но как да съм сигурен, че Яемон ще управлява след мен?
— Назначете съвет от регенти, господарю.
— Регенти! — изпръхтя презрително тайко. — Може би ще е по-добре да определя вас за свой наследник и да ви оставя да прецените дали Яемон ще е достоен за властта.
— Не заслужавам подобна чест. След вас трябва да управлява вашият син.
— Да. Както синовете на Города трябваше да управляват след него.
— Не. Те нарушиха мира.
— И вие ги унищожихте по мое нареждане.
— Вие имахте мандат от императора. Те въстанаха срещу законния ви мандат, господарю. Дайте ми сега своята заповед и аз ще й се подчиня.
— Именно затова ви повиках. — И добави: — Странно е да ти се роди син на петдесет и седем години, а ти да умреш на шестдесет и три — особено ако ти е единствен син, нямаш роднини и си господар на Япония. Не мислите ли?
— Така е — съгласи се Торанага.
— Може би щеше да е по-добре, ако изобщо не ми се беше раждал син — тогава щях да ви предам империята, както се бяхме договорили. Вие имате повече синове от въшките на някой португалец.
— Карма.
Тайко се засмя и от крайчеца на устата му се стече струйка слюнка, примесена с кръв. Йодоко грижливо му избърса устата и той се усмихна на жена си.
— Благодаря ти, Йо-сан, благодаря.
Погледът му се премести върху Очиба и тя му се усмихна, ала неговите очи вече не се смееха, само я опипваше с тях, чудеше се, мислеше върху онзи никога незададен въпрос, за който тя знаеше, че е винаги там дълбоко в съзнанието му: мой син ли е наистина Яемон?
— Карма, О-сан, нали? Животът е само сън — уморено каза старецът, замисли се, отново се вторачи в Торанага и изведнъж каза с неочакваната топлота, с която бе прочут:
— И-и-и, стари приятелю, ама че живот живяхме! Спомняте ли си битките? Как се биехме един до друг — непобедими заедно. Направихме невъзможното. Заедно с вас покорихме могъщи врагове и плюхме отгоре им, а те ни молеха за още. Ние двамата го направихме — един селянин и един Миновара! — Старецът се изкикоти. — Чуйте ме: още няколко години — и щях да смажа чесъноядците. И нашите японски войски, подсилени от корейските, щяха да се насочат към Пекин и щяха да завладеят Драконовия трон на Китай! Тогава щях да ви подаря Япония — за която копнеете — и щях да имам онова, за което винаги съм мечтал. — Гласът му беше силен и не издаваше вътрешната му слабост. — Един селянин може да възседне Драконовия трон с чест и достойнство — не като тук, в Япония. Така ли е?