— Тя добре ли е?
— О, да! — гордо отвърна Чимоко.
Кири и останалите се бяха поуспокоили. Като чуха разговора й с капитана, те също се разтревожиха.
— Знаете ли, че има и други дами, които желаят да я поздравят?
— Да, Кирицубо-сан. Аз… видях всичко и й казах. Тя е поласкана от присъствието им и след малко ще дойде да им благодари лично. Моля да ме извините.
Всички я проследиха с поглед. Тя отиде до малката врата и кимна на Блакторн да я последва. Сивите понечиха да тръгнат след него, но Чимоко поклати глава и каза, че господарката й не желае присъствието им. Капитанът позволи на Блакторн да отиде сам.
Светът отвъд градинската врата беше съвсем различен: зелен и спокоен, слънцето огряваше върховете на дърветата, птиците пееха, насекомите се стрелкаха напред-назад, поточето се вливаше със звънко ромолене в малкото езерце с водни лилии. Ала нищо не бе в състояние да прогони мрачното му настроение.
Чимоко спря и посочи малкия павилион за ча-но-ю. Той влезе сам. Събу сандалите си и изкачи трите стъпала. Трябваше почти да коленичи, за да мине през малката врата.
— Ти… — каза тя.
— Ти… — каза той.
Беше коленичила с лице към вратата, току-що гримирана, с алени устни, безупречна прическа, с ново тъмносиньо кимоно, подръбено със зелено, по-светлозелен пояс и тънка зелена лента в косите.
— Колко сте хубава!
— Вие също — плахо се усмихна тя. — Съжалявам, че трябваше да видите всичко.
— Беше мой дълг.
— Не, не беше. Не съм очаквала, не бях допускала — толкова много смърт.
— Карма — каза Блакторн, отърси се от вцепенението си и престана да говори на латински. — Всичко това — и вашето самоубийство, е било замислено отдавна, нали?
— Моят живот никога не ми е принадлежал, Анджин-сан. Винаги е бил собственост на законния ми господар, а след това на съпруга ми. Такъв е нашият закон.
— Лош закон.
— Да. И не. — Тя вдигна очи от рогозките. — Може би ще се скараме за неща, които не можем да променим?
— Извинете ме.
— Обичам ви — промълви тя на латински.
— Да, сега вече знам. Аз също ви обичам. Но вие се стремите към смъртта, Марико.
— Грешите, любов моя. Стремя се да запазя живота на господаря си. И вашия. Защото, прости ми, света Богородице, или ме благослови за това, но много често вашият живот ми е по-скъп от всичко.
— Вече няма изход. За никого.
— Имайте търпение. Слънцето още не е залязло.
— Нямам доверие на слънцето, Марико-сан. — Той се пресегна и докосна лицето й. — Гомен насай.
— Обещах ви тази нощ да бъде като в Хана на разцъфналите цветове. Имайте търпение. Познавам Ишидо, Очиба и останалите.
— По дяволите останалите! — възкликна той на португалски. — Искате да кажете, че залагате на това, че Торанага знае какво върши?
— По дяволите лошото ви настроение — весело отвърна тя. — Този ден е тъй кратък.
— Извинете ме — вие пак сте права. Днес нямаме време за лоши настроения. — Той не откъсваше поглед от лицето й, набраздено от сенките, които хвърляха върху него бамбуковите решетки. Сенките се изкачиха и изчезнаха — слънцето се скри зад една от кулите на крепостта.
— Как да ви помогна? — попита той.
— Като вярвате в утрешния ден.
За миг той прозря в бездната на нейния ужас. Ръцете му неволно се протегнаха и той я сграбчи — и чакането вече не беше тъй страшно. Чуха се стъпки.
— Да, Чимоко?
— Време е, господарке.
— Всичко готово ли е?
— Да, господарке.
— Чакай ме до езерцето с лилиите. — Стъпките се отдалечиха. Марико се обърна към Блакторн и нежно го целуна. — Обичам ви.
— Обичам ви.
Тя му се поклони и мина през вратата. Той я последва.
Марико спря при езерцето с водните лилии, развърза пояса си и го пусна на земята. Чимоко й помогна да свали синьото кимоно. Под него беше облечена в най-ослепителното бяло кимоно и пояс, каквито Блакторн бе виждал — той не бе и подозирал, че бялото може да е толкова бяло. Това беше официално траурно кимоно. Тя отвърза зелената панделка от косите си, хвърли я на една страна и останала цялата в бяло, се запъти към вратата, без да се обърне повече към Блакторн.
Извън градината всички Кафяви се бяха строили покрай трите страни на квадрата, образуван от осем рогозки, поставени в центъра на главната порта. На почетното място с лице към юг бяха насядали един до друг Ябу, Кири и останалите дами. Отвън на улицата Сивите също се бяха строили официално, а сред тях се забелязваха и не униформени самураи и жени. По даден от Сумийори знак всички се поклониха. Тя също им се поклони. Четирима самураи излязоха напред и постлаха на рогозките алено покривало.