Марико се приближи до Кирицубо, поздрави я, после поздрави Садзуко и останалите дами. Те отвърнаха официално на поклона и приветствията й. Блакторн чакаше при вратата. Гледаше я как се отдалечава от жените, как стъпва на аленото покривало и да коленичи в центъра пред миниатюрната бяла възглавничка. Дясната й ръка извади от белия пояс острата кама и я постави върху възглавничката. Чимоко излезе напред, коленичи и й подаде чисто бяло одеялце и късо въже. С помощта на прислужницата си Марико оправи гънките на бялото си кимоно и завърза с въжето бялото одеялце около кръста си. Блакторн знаеше, че това се прави, за да не се изцапат и омотаят полите й от предсмъртните й конвулсии.
И тогава, спокойна и напълно готова, Марико вдигна поглед към главната кула на крепостта. Слънцето все още огряваше най-горния етаж и хвърляше отблясъци по златистите керемиди. Слънчевият лъч бързо се изкачи към острия връх на кулата. И изчезна.
Тя изглеждаше тъй дребна, седнала неподвижно — бяло петно върху ален квадрат.
Улицата вече се беше смрачила и прислужниците палеха факлите. Щом свършиха, веднага се прибраха — бързо и безшумно, както се бяха появили.
Тя се пресегна и докосна камата. После хвърли последен поглед към дъното на улицата, но тя беше по-безмълвна от всякога. Марико отново прехвърли поглед върху камата си.
— Касиги Ябу-сама!
— Да, Тода-сама!
— Изглежда, че Кияма-сама няма да уважи молбата ми да бъде мой секундант. За мен ще бъде чест, ако вие приемете да ми станете секундант.
— За мен това е чест — поклони се Ябу, стана и зае мястото си зад гърба й, малко вляво. Мечът му иззвъня при изваждането от ножницата. Той закова крака в земята и вдигна меча си с две ръце. — Готов съм, Тода-сама.
— Моля ви да изчакате, докато направя втория разрез.
Очите й не изпускаха камата. С дясната си ръка се прекръсти, наклони се напред, вдигна камата, без да трепне, и я допря до устните си, сякаш да опита на вкус лъскавата стомана. След това я хвана здраво с дясната си ръка и я допря до лявата страна на шията си. В този миг иззад завоя в дъното на улицата се показаха факли. Към тях се приближаваше някаква процесия. Начело с Ишидо.
Но тя не отдръпна ножа. Ябу също беше като опъната пружина, съсредоточил се върху мястото, където щеше да нанесе удара.
— Тода-сама, ще изчакате ли, или ще продължите? Искам да бъда безупречен. Марико едва се овладя.
— Аз… ние чакаме… ние… аз… — Ръката й свали ножа. Сега вече трепереше. Ябу също тъй бавно се отпусна. Мечът му звънна обратно в ножницата и той избърса длани в кимоното си.
Пред портата застана Ишидо.
— Слънцето още не е залязло, Тода-сама, все още е на хоризонта. Или нямате търпение да умрете?
— Не, височайши генерале. Просто се подчинявам на господаря си… — Тя стисна двете си ръце, за да не треперят.
Ядосан шепот премина през редиците на Кафявите, щом чуха високомерната забележка на Ишидо, а Ябу се приготви да се нахвърли отгоре му. Ишидо продължи високо:
— Очиба-сама се помоли на регентите от името на наследника да направи едно изключение за вас. И ние приехме молбата й. Ето ви разрешение да тръгнете утре призори.
И той пъхна документите в ръцете на Сумийори, който стоеше най-близо.
— Моля? — попита Марико, без да разбира нищо, а гласът й беше така изтънял, че едва се чуваше.
— Свободни сте да си тръгнете. Призори.
— Заедно с… Кирицубо-сан и Садзуко-сан?
— Та нали и това е част от вашия „дълг“? Тук са и техните разрешения. Марико се опита да се съсредоточи.
— А синът й?
— И той — проехтя презрителният смях на Ишидо. — И всичките ви мъже.
— Всички имаме разрешение? — Ябу чак заекваше от недоверие.
— Да, Касиги Ябу-сан. Вие сте старши офицер, нали? Моля ви незабавно да се явите при секретаря ми. Той попълва пропуските ви, макар че не мога да си обясня защо почитаемите ми гости желаят да си тръгнат. Едва ли си струва труда за някакви си седемнадесет дни, така ли е?
— Ами аз, височайши генерале? — попита старата Ецу-сама с немощно гласче, развълнувана от голямата победа на Марико, а сърцето й болезнено се преобръщаше в гърдите й. — Може ли… може ли и аз да си тръгна?