— Какво искаше Ябу-сан, Анджин-сан? — попита Марико.
— Само проверяваше дали сме добре. Марико преведе думите му на Кири.
— Кири пита дали е станало дума за неговия „план“.
— Да, попитах го, но той само сви рамене и каза, че не съм го бил разбрал. Може да е променил намерението си. Не знам. Не е изключено и аз да не съм го разбрал, макар да съм почти убеден, че днес следобед беше намислил или намисляше нещо.
— Да ни предаде?
— Разбира се. Но не знам как.
Марико му се усмихна.
— Може и да грешите. Сега сме в безопасност.
Ачико промърмори нещо насън и те я погледнаха. Беше помолила Марико да остане при нея, както и старата Ецу-сан, която спеше здрав сън в съседната стая. Останалите дами се разотидоха по домовете си, след като се стъмни. Всички бяха поискали официални разрешения да си тръгнат незабавно. С падането на нощта из крепостта започнаха да се носят слухове, че повече от сто други жени щели да поискат разрешение на другия ден. Кияма изпрати да повикат Ачико, съпругата на неговия внук, но тя отказа да остави Марико. Той веднага се отказа от нея и поиска да му предадат детето, което тя и направи. Сега момичето сънуваше някакъв кошмар, но той скоро отмина и тя продължи да спи спокойно.
Марико погледна към Блакторн.
— Колко е хубаво да бъдеш спокоен, нали?
— Да — отвърна той.
След като бе дошла в съзнание и бе разбрала, че е жива, душата й се вкопчи в него и през първия час останаха съвсем сами. Марико се бе отпуснала в прегръдките му. — Толкова съм щастлив, че сте жива, Марико. Видях ви мъртва.
— Мислех, че съм мъртва. Но още не мога да повярвам, че Ишидо се е предал. Никога не бих допуснала… Ах, колко обичам тези силни ръце!
— Днес следобед, от момента, в който Йошинака предизвика първия Сив, виждах само смърт — вашата, моята, на всички ни. Разбрах, че всичко е било замислено много отдавна, нали?
— Да. В деня на земетресението. Моля ви да ми простите, но не исках… Не исках да ви плаша. Боях се, че няма да ме разберете. Да, тогава, през онзи ден, ми стана ясно, че моята карма е да измъкна заложниците от Осака. Аз единствена можех да свърша това за Торанага-сама. И ето че го свърших. Но на каква цена! Прости ми, света Богородице!
После пристигна Кири и трябваше да седнат на разстояние един от друг, но и за двамата това не беше толкова важно. Стигаше им една усмивка, един поглед, една дума.
Кири се приближи до открехнатия прозорец. Малки светлинки проблясваха в морето — от крайбрежните рибарски лодки.
— Скоро ще се съмне — каза тя.
— Да, време е да ставаме — съгласи се Марико.
— След малко, Марико-сан, още е рано — възрази меко Кири. — Починете си още. Трябва да съберете сили.
— Ех, защо го няма с нас Торанага-сама!
— Да.
— Приготвихте ли второ известие… за нашето тръгване?
— Да, Марико-сан, призори ще пусна втория гълъб. Торанага-сама ще научи за вашата победа още днес. Така ще се гордее с вас!
— Радвам се, че той излезе прав.
— Да. Моля да ми простите, че се усъмних и във вас, и в него.
— Дълбоко в себе си и аз се съмнявах. Много се извинявам.
Кири се върна отново при прозореца и хвърли един поглед към града. Торанага сбърка! — идеше й да изкрещи. Ние никога няма да напуснем този град, колкото и да се преструваме! Нашата карма е да останем тук — неговата карма е да загуби!
Ябу спря при стаята на самураите в западното крило. Новата смяна на караула беше готова.
— Ще направя внезапна проверка — обяви той.
— Да, господарю.
— Останалите стойте тук, а вие елате с мен.
И той заслиза по главната стълба, следван от един-единствен самурай. На най-долната площадка в главното предверие имаше други часови, а отвъд него бяха предният двор и градината. Един бърз поглед — и му стана ясно, че всичко е наред. Върна се в крепостта, след малко смени внезапно посоката, за голяма изненада на своя телохранител, и слезе долу в стаите на прислугата. Слугите с мъка се разбудиха от дълбокия си сън и бързо се закланяха до каменния под. Ябу почти не им обърна внимание, а продължи още по-навътре в дебрите на крепостта, по тесни стълби, почти никога неизползувани коридори, покрай влажни и плесенясали каменни стени, които обаче бяха добре осветени. Тук в подземието нямаше охрана, защото нямаше какво да се охранява. След малко отново започнаха да се изкачват, приближавайки се все повече към външните стени на укреплението. Внезапно Ябу спря.