— Това е… тайното… скривалище на нашия… господар — задъхано изговори тя и понечи да влезе, но спря. — Къде е Марико?
Чимоко се обърна и веднага хукна обратно.
В първия коридор Блакторн старателно издуха прахта от кремъка и пристъпи напред. Вратата всеки момент щеше да се разпадне, но все още даваше някаква закрила. И отново натисна спусъка. Писък и миг спокойствие, преди ударите да започнат пак. Второ резе изхвръкна от мястото си и вратата застрашително поддаде. Той започна да пълни пищова.
— Анджин-сан! — отчаяно го повика от края на коридора Марико. Той грабна оръжието си и тръгна към нея. Тя се обърна и го поведе тичешком. Вратата се изкърти и нинджа се спуснаха да ги преследват.
Марико тичаше като крилата, а Блакторн я следваше по петите. Тя премина през една стая, препъна се в полите на кимоното си и падна. Той я сграбчи, изправи я и рамо до рамо прекосиха още една стая. Насреща им се зададе Чимоко.
— Бързо! — изпищя та, като им махаше да минат покрай нея. Следва ги известно време, но после незабелязано се върна и застана насред коридора е нож в ръка.
Нинджа се втурнаха в стаята. Тя се метна с изваден нож срещу първия, но той отби удара й, отхвърли я настрани като парцалена кукла и продължи все така неудържимо да преследва Блакторн и Марико. Последният пречупи с крак врата на момичето, без да изостава нито за миг от другите.
Марико тичаше бързо, но не достатъчно, защото й пречеха полите. Блакторн помагаше, доколкото можеше. Прекосиха още една стая, завиха надясно, след това още една и чак тогава той видя вратата, Кири и Садзуко, които ги чакаха, обзети от ужас, докато Ачико и прислужничките помагаха на старата жена да влезе в стаята. Той блъсна Марико вътре и с незареден пищов в едната ръка и меч в другата се обърна назад, като очакваше да се зададе Чимоко. Тъй като не я видя, понечи да се върне, но чу приближаващите нинджа. Спря и скочи обратно в скривалището в момента, в който се показа първият преследвач. Блъсна вратата и в същия миг в желязото задрънчаха копия и шурикени. Отново времето едва му стигна да я залости, преди нападателите да се нахвърлят върху нея.
Благодари замаяно на бога за спасението и като видя, че вратата е яка и лостовете няма да се справят лесно с нея, отново благодари на бога, че поне временно бяха в безопасност. Опита се да си поеме дъх и се огледа. Марико бе паднала на колене и едва дишаше. Заедно с тях бяха шест прислужнички, Ачико, Кири, Садзуко и старата жена, която лежеше с посивяло лице, почти в безсъзнание. Помещението беше тясно, с каменни стени. Втора врата излизаше на малка веранда на отбранителната кула. Той се довлече до едно от прозорчетата и надникна през него. Виждаха се улицата и предният двор, откъдето се дочуваше шумът на продължаващата битка, писъци, крясъци и от време на време истерични бойни викове. Няколко Сиви и други самураи вече се трупаха на улицата и върху отсрещните кули. Ала вратите бяха залостени и се отбраняваха от нинджа.
— Какво става, дявол да го вземе? — попита Блакторн. Гърдите го боляха и той едва дишаше.
Никой не му отговори, така че той коленичи до Марико и леко я раздруса:
— Какво става?
Но тя още не бе в състояние да говори.
Ябу тичаше по широкия коридор в западното крило към спалните помещения. Зави зад ъгъла и рязко спря, като се подхлъзна. Многобройните самураи пред него бяха притиснати от свирепата контраатака на нападателите, спуснали се от горния етаж.
— Какво става? — опита се той да извиси глас над всеобщата бъркотия, защото тук не очакваше да види нинджа — само долу.
— Нападат ни от всички страни — задъхано го осведоми един самурай. — Тия се появиха отгоре.
Ябу изруга, разбрал, че е измамен и не е бил посветен в целия план на нападението.
— Къде е Сумийори?
— Трябва да е убит — онази част там вече е в техни ръце, господарю. Добре, че поне вие сте успели да се измъкнете. Трябва да са се появили малко след като сте си тръгнали. Но защо ни нападат нинджа.
Мощен рев отвлече вниманието му. В далечния край на коридора Кафявите се втурнаха в нова контраатака в подкрепа на самураите, които се биеха с копия и караха нинджа да отстъпват. Ала и те незабавно бяха обвити в облак от шурикени и не след дълго вече се гърчеха от отровата, запречвайки пътя. Останалите Кафяви тутакси се оттеглиха, за да се прегрупират.