— Торанага изобщо няма да дойде в Осака.
— Добре — побърза да обобщи Ишидо. — Тогава той е изолиран, извън закона и ще бъде поканен от императора да си направи сепуку. Поканата е вече приготвена, чакаме само Божественият да я подпише. И това ще бъде краят на Торанага и на целия му род.
— Да. Ако Синът на небето дойде в Осака.
— Какво?
— И аз споделям мнението на Ито-сама — продължи Кияма, който предпочиташе Ито да му е съюзник, отколкото враг. — Торанага е хитър като лисица. Според мен лукавството му ще стигне дотам, че дори ще попречи на Божествения да пристигне тук.
— Не е възможно!
— Ами ако посещението например се отложи? — попита Кияма, като се наслаждаваше на смущението на Ишидо и още повече го намрази за провала му с нинджа.
— Синът на небето ще пристигне, както е уговорено!
— Ами ако не пристигне?
— Казвам ви, че ще пристигне!
— Ами ако не пристигне?
— Как може да попречи Торанага? — намеси се Очиба.
— Не знам. Но ако посещението на Божествения се отложи с един месец… Ние сме безсилни. Торанага е известен майстор на всякакви подмолни интриги. Според мен е способен на всичко — дори да се намеси в работите на Сина на небето.
В стаята се възцари гробно мълчание. Последствията от подобно нещо бяха ясни на всички.
— Моля да ме извините, но… тогава какво ще правим? — изрече Очиба въпроса, който беше в мислите на всички.
— Тогава война! — твърдо обяви Кияма. — Ще започнем мобилизацията още днес — в пълна тайна. Ще изчакаме посещението да се отложи, което сигурно ще стане. Това ще ни послужи като сигнал, че Торанага е въздействувал по някакъв начин на Сина на небето, и в същия ден ще тръгнем срещу Кванто — още през дъждовния период. Изведнъж подът се разтърси.
Първият трус беше слаб и продължи само няколко секунди, но гредите изскърцаха зловещо. Последва втори, по-силен. В каменната стена се появи пукнатина. От тавана се посипа прах. Дървените подпори и колони заскърцаха, после от покрива се отрониха керемиди и се разбиха долу на двора.
На Очиба й призля и тя се запита дали нейната карма не е била да бъде погребана днес под развалините. Вкопчи се отчаяно в разлюления под и зачака като всички други в крепостта — като всички в града и на корабите — истинския, големия трус.
Но той не дойде. Земетресението свърши. Животът се възобнови. Радостта, че са живи, отново се разля по жилите им и дружният им смях отекна в кулата. Всички изведнъж разбраха, че този път — за този час, за този ден — страшното ги е отминало.
— Шигата га най — обади се пръв Ишидо, все още напрегнат.
— Да — съгласи се възторжено Очиба.
— Хайде да гласуваме — предложи Ишидо, опиянен от удоволствието, че е жив. — Аз съм за война.
— И аз!
— И аз!
— И аз!
— И аз!
Когато Блакторн дойде на себе си, първата му мисъл беше, че Марико е мъртва. Спомни си как умря и защо. Беше положен върху футони, охраняваха го Сиви, таванът над главата му беше от греди, ослепяващото слънце дразнеше очите му, а тишината беше зловеща. Лекарят го гледаше изпитателно. Първият му голям страх премина.
Мога да виждам.
Лекарят се усмихна и каза нещо, но Блакторн не го чу. Опита се да стане, но го прониза жестока болка, която сякаш удари камбана в мозъка му. В устата си усещаше острия кисел привкус на барут и цялото тяло го болеше.
За миг отново загуби съзнание, после усети как грижливи ръце го повдигат, допират чаша да устните му и той отпи от леко стипчивия жасминов чай, който отми вкуса на барут от устата му. С усилие на волята си отвори очи. Лекарят отново каза нещо, а той пак не го чу и започна пак да го обзема същият ужас, но той го овладя. Спомни си експлозията, умиращата Марико, как преди смъртта й даде опрощение, което нямаше право да й даде. Нарочно пропъди тази мисъл и си наложи да мисли за другата експлозия — за онази, която го издуха от кораба в морето, след като Олбан Карадок остана без крака. И тогава бе усетил същия звън в ушите, същата болка и безмълвие, но след няколко дни слухът му се възвърна.
Няма защо да се тревожиш, каза си той. Поне засега.
Видя удълженията на сенките и цвета на светлината. Значи, е малко след зазоряване, реши Блакторн и отправи още една благодарност към всевишния, задето зрението му не бе засегнато.