— Анджин-сан — обади се Очиба. — Днес погребението на Марико-сан. Знаете ли какво е „погребение“?
— Да, Очиба-сама.
— Добре. Погребението й е веднага след зазоряване. Ако желаете, можете да отидете.
— Да, благодаря. Да, моля, аз също ще отида.
— Добре тогава.
И Очиба заръча на лекаря да внимава много с пациента си. След това се поклони учтиво на Кирицубо, усмихна се на Блакторн и си тръгна. Кири я изчака да излезе.
— Всичко добре ли е, Анджин-сан?
— Глава зле, Кирицубо-сама. Много съжалявам.
— Моля да ме извините, но исках да ви благодаря. Разбирате ли ме?
— Дълг. Само дълг. Провал. Марико-сама мъртва.
Кири му се поклони най-почтително.
— Не е провал. Не, съвсем не. Благодаря, Анджин-сан. За нея, за себе си и за другите. Ще говорим пак, но по-късно. Благодаря.
И тя също си тръгна.
Блакторн се стегна и се изправи на крака. Болката в главата беше непоносима и му идеше чак да се разкрещи. Стисна устни. Гърдите много го боляха, започна да му се повдига. След малко гаденето премина и на негово място остана неприятен вкус в устата. С голямо усилие задвижи крака, отиде до прозореца и се хвана за перваза, защото отново му се доповръща. Изчака малко и взе да се разхожда напред-назад из стаята, но това не му помогна — болката в главата и гаденето останаха.
— Добре съм, благодаря — повтори той, но се отпусна върху леглото с облекчение.
— Ето, изпийте това. Ще ви стане по-добре.
Лекарят му подаде с добродушна усмивка пълната чаша. Блакторн отпи от течността, която миришеше на сухи фъшкии и плесенясали водорасли, примесени със стари листа, ферментирали от лятната жега. А вкусът беше далеч по-неприятен.
— Пийте. По-добре веднага, много се извинявам. Блакторн отново се задави, но се насили да изпие тази гадост.
— Скоро по-добре, много се извинявам.
Прислужничките го сресаха, бръснарят го избръсна. Донесоха горещи хавлиени кърпи за ръцете и лицето и веднага се почувствува по-добре. Болката в главата обаче си остана. Слугите му помогнаха да облече официалното кимоно и връхната дреха с широки рамене. Подадоха му нов къс меч.
— Подарък, господарю. От Кирицубо-сама — осведоми го прислужничката. Блакторн го прие и го затъкна в пояса си до дългия меч, подарен му от Торанага.
Дръжката му беше олющена и спукана там, където бе удрял с нея по резето. Видя Марико, застанала с гръб към вратата, и след това нищо — до момента, в който коленичи до нея и я гледаше как умира. И отново нищо до настоящия момент.
— Извинете, това главната кула, нали? — попита той капитана на Сивите.
— Да, Анджин-сан.
Капитанът се поклони почтително. Беше нисък и набит като горила и също толкова опасен.
— Защо съм тук, капитане?
Самураят се усмихна и вежливо пое въздух през зъби.
— Височайшият генерал нареди.
— Но защо тук, извинете?
— Заповед от височайшия генерал — повтори Сивият. — Извинете, нали разбирате?
— Да, благодаря — уморено се предаде Блакторн.
Най-сетне готов, той пак се почувствува страшно зле. Отпи още чай и това го пооправи за известно време, но след това рязко му прилоша и повърна в някакъв съд, който прислужничката услужливо му поднесе. При всеки напън огнени иглички пронизваха гърдите и главата му.
— Извинете — търпеливо се обади лекарят. — Ето, моля, пийте. Той отпи още от неприятната отвара, но тя не му помогна.
А навън вече се бе зазорило. Слугите му направиха знак да тръгва и му помогнаха да излезе от голямата стая. Охраната му се раздели на две. Половината самураи тръгнаха пред него, останалите вървяха отзад. Слязоха в големия преден двор. Там ги чакаше носилка с още охрана. Той блажено се отпусна вътре. По дадена от капитана заповед носачите я вдигнаха за дръжките и процесията от носилки, самураи и дами се заизвива през лабиринта от улички към изхода от крепостта, грижливо охранявана от безброй Сиви. Всички бяха облечени официално. Някои жени носеха тъмни кимона с бели шалове, други бяха в ослепително бели кимона с пъстроцветни кърпи и шалове на главите.
Блакторн усещаше погледите на всички върху себе си. Направи се, че не ги забелязва, и се опита да седи изправено, с безизразно лице, и се замоли да не му прилошее отново, та да се посрами пред всички. А болката нарасна.
Кортежът минаваше през крепостта покрай хиляди самураи, строени в безмълвни редици. Никой не ги спря, никой не им поиска документите. Опечалените минаваха от един контролен пункт през друг, през вдигнати вертикални решетки и прекосиха пет рова, необезпокоявани от никого. Ала щом излязоха от главната порта, извън стените на крепостта, той забеляза как Сивите се напрегнаха и очите им зашариха по всеки срещнат, как го обградиха по-плътно и взеха да го охраняват още по-внимателно. Това го поуспокои. Не беше забравил, че е белязан. Процесията изви покрай някаква поляна, премина през един мост и спря на празното пространство до брега на реката.