— Не, не, благодаря.
Блакторн тръгна отново. Пак му провериха най-учтиво пропуска и те продължиха нататък.
Слънцето вече се бе спуснало ниско и до залеза оставаха само няколко часа. Прахта се виеше на спирали в загретия от слънцето въздух. Минаха покрай безброй конюшни, в които конете бяха строени с глави към изхода, оседлани и напълно готови за незабавно потегляне. Самураите ги четкаха, решеха и почистваха. Броят на конете изуми Блакторн.
— Колко коне, капитане? — попита той.
— Хиляди, Анджин-сан. Десет, двадесет, тридесет хиляди тук и по други места в крепостта.
Като наближиха предпоследния ров, Блакторн повика Микаел.
— При галерата ли ще ме водите?
— Да. Така ми е наредено, сеньор.
— И никъде другаде?
— Не, сеньор.
— Кой ви нареди?
— Кияма-сама и Делегатът-посетител, сеньор.
— А, те, значи. Предпочитам да ми казвате Анджин-сан, а не сеньор, отче.
— Моля да ме извините, Анджин-сан, но аз не съм още свещеник, не съм ръкоположен.
— И кога ще ви ръкоположат?
— Когато му дойде времето — уверено отвърна Микаел.
— А къде е Ябу-сан?
— Съжалявам, не знам.
— Значи, ще ме водите право на кораба и никъде другаде?
— Да, Анджин-сан.
— И после съм свободен? Свободен да отида където си искам?
— Казаха ми да ви попитам как сте и след това да ви отведа до кораба — нищо друго. Аз съм само един пратеник, водач.
— Къде сте научили така добре португалски? И латински?
— Бях един от четиримата… от четиримата послушници, изпратени от Делегата-посетител в Рим. Бях на тринадесет години, а Урага-но-Тадамаса на четиринадесет.
— А, сега си спомням. Урага-сан ми каза, че сте били заедно. Били сте приятели. Знаете ли, че е мъртъв?
— Да, много се натъжих, когато научих.
— Християните го убиха.
— Това е работа на убийци, Анджин-сан. Убийци. Но и за тях ще има съд, не се съмнявайте.
След малко Блакторн поде отново:
— Хареса ли ви Рим?
— Никак. Направо ми беше противен. И на другите също. Всичко — и храната, и мръсотията, и грозотата. Там са до един — ета — просто да не повярва човек. Трябваха ни осем години, за да стигнем дотам и да се върнем, и о-оо как благославях светата Богородица, като се прибрах у дома!
— А църквата? Светите отци?
— Отвратителни. Повечето от тях — най-спокойно заяви Микаел. — Бях възмутен от морала им, любовниците им, лакомията им, разкоша им, лицемерието им, липсата на всякакви обноски, както и двете им лица — едно за пред папството и друго за пастирите. Толкова ми беше противно… И все пак сред някои от тях намерих бога, Анджин-сан. Странно, нали? Открих божията правда в катедралите, манастирите и сред някои отци. — Микаел го погледна добродушно и в погледа му Блакторн забеляза дори нежност. — Вярно, че много рядко срещах тази искра, Анджин-сан, но все пак разбрах, че християнството е единственият път към вечна… извинете, исках да кажа католическото християнство.
— А не видяхте ли някое аутодафе, процеси на Инквизицията, затворите, лова на вещици?
— Видях много ужасни неща. Малко са мъдрите хора — повечето са грешници и големи злини се вършат в името божие. Тази земя е земя на сълзите и е само една подготовка за вечния покой. — Той се помоли наум около една минута, после вдигна очи. — Дори и някои еретици са добри хора.
— Възможно е — усмихна се Блакторн. Микаел му беше симпатичен.
Последен ров и последна врата — главната южна порта. Последна проверка, при която му задържаха пропуска. Микаел мина под последната подвижна решетка. Блакторн го последва. Отвън го чакаха сто самураи. Все хора на Кияма. Видя кръстовете им, враждебните им погледи и се закова на място. Но Микаел не спря. Офицерът махна на Блакторн да върви. И той се подчини. Самураите го обградиха и след миг той вече крачеше, заключен в техния обръч. Носачи и търговци, които срещаха по пътя си, се отдръпваха встрани и коленичеха, докато минеше тяхната колона. Някои трогателно протягаха разпятия и Микаел ги благославяше. Поведе колоната надолу по хълма покрай погребалната яма, над която вече не се виеше дим, през един мост, а оттам навлязоха в самия град и се запътиха към морето. Сред пешеходците, които идваха откъм града, се срещаха Сиви и други самураи. При вида на Микаел те се мръщеха и сигурно щяха да го изблъскат встрани, ако не бяха хората на Кияма.