Почти не виждаше, нито чуваше. Мислите му се бяха объркали от болката в главата, но беше убеден, че всичко е измама, за да го накарат да побеснее от яд, и ако не положи голямо усилие, ще успеят да го влудят. Помогнете ми, замоли се той, помощ! И в следващия миг до него изникна Ябу, също и Винк и васалите му и той не разбираше на какъв език му говореха. Качиха го горе, там бяха Кири и Садзуко, някакво бебе плачеше в ръцете на дойката си, видя и останките от Кафявия гарнизон, гребците и моряците — всички струпани на палубата.
Миризма на пот — пот, избила от страх. Ябу го заговори. Винк също. Много време му е нужно, за да се съсредоточи.
— За бога, лоцмане, защо те пуснаха?
— Аз… Те… Не, не можеше да изрече тези думи.
Изведнъж се намери на квартердека и Ябу заповяда на капитана да вдига котва, преди Ишидо да е променил решението си да ги пусне и преди Сивите на пристана да размислят и да спрат галерата.
— Карайте с пълна скорост право към Нагасаки! — нареди Ябу.
— Извинете, Ябу-сан, но първо трябва да отидем в Йедо — възрази Кири. Веслата отблъснаха плоскодънния крайбрежен кораб от пристана и те потеглиха срещу вятъра и течението, навлязоха навътре, а чайките крещяха подире им и Блакторн успя да се измъкне със сетни сили от вцепенението си и да изрече достатъчно членоразделно:
— Не, извинете. Йокохама. Първо трябва Йокохама.
— Първо трябва да намерим в Нагасаки екипаж, Анджин-сан. Много е важно. Имаме план, не помните ли? — настоя Ябу.
— Не, Йокохама. Мой кораб… кораб в опасност.
— Каква опасност? — настръхна Ябу.
— Християни казват… казват огън.
— Какво…
— За бога, лоцмане, какво е станало? — не се стърпя Винк. Блакторн посочи с разтреперана ръка към лорчата.
— Казаха ми… казаха ми, че с „Еразъм“ е свършено, Йохан. Нашия кораб вече го няма… Изгорял! — И избухна: — О, господи, нека се окаже лъжа!
Книга шеста
Глава шестдесета
Той беше нагазил в плитчината и не откъсваше поглед от овъгления корпус на кораба си — заседнал на петдесетина метра от брега, килнат на една страна, без мачти, без палуби, без нищо освен кила и щръкналите нагоре ребра, а морето тихо се плискаше в него.
— Японците са се опитали да го изтеглят на брега — обади се намусено Винк.
— Не, изтласкало го е течението.
— За бога, лоцмане, какво говориш? Ако избухне пожар, дявол да го вземе, и си близо до брега, да го вземат и него мътните, какво по-естествено от това да изтеглиш кораба на брега и там да се опиташ да гасиш огъня? Дори и тези попикани маймуни не могат да не го знаят. — Винк се изплю на пясъка. — Маймуни с маймуни! Не трябваше да им го поверяваш! Сега какво ще правим? Как ще се приберем у дома? Трябваше да го оставиш в Йедо, на сигурно място, и нас също на сигурно — при етите.
Хленченето на Винк го дразнеше. Всичко във Винк бе започнало да го дразни. На три пъти през изминалата седмица му идеше да заповяда на васалите си да го изхвърлят през борда и да го отърват от мъките му, защото стенанията, виенето и пискливите обвинения на Винк му бяха дошли до гуша. Ала всеки път сдържаше гнева си и отиваше да намери Ябу, Защото, щом видеше Ябу, Винк загубваше ума и дума и се вкаменяваше само от вида му. На галерата Блакторн лесно сдържаше гнева си, но тук, засрамен от голотата на своя кораб, беше съвсем различно.
— Може и да са го издърпали, Йохан — уморено се съгласи той.
— И нищо чудно, но не са гасили пожара, да бъдат проклети вовеки веков! Не биваше изобщо да допускаш тези попикани маймуни да припарват до него…
Блакторн престана да го слуша и погледна към галерата. Беше привързана към кея на петстотин крачки разстояние, до самото село Йокохама. Навесите на мускетния полк все още се виждаха на брега и по склоновете на възвишенията, а войниците усилено се упражняваха, обзети от силно безпокойство. Денят беше слънчев и приятен, духаше свеж ветрец. Във въздуха се усещаше ароматът на мимоза. Кири и Садзуко седяха под чадъра на предната палуба и разговаряха, а той се запита разсеяно дали не е усетил мириса на техния парфюм. После погледът му се спря на Ябу и Нага, които се разхождаха напред-назад по пристана. Нага обясняваше нещо, Ябу го слушаше, но и двамата бяха много напрегнати. Погледнаха към него и той усети тревогата им.