Сякаш я чу да го казва. И беше права. Това бе най-простият изход за католиците. Да. Всеки от тях би могъл да се досети. Но как са се справили с четири хиляди души? Кого са подкупили? Как?
— Сега вече няма значение кой, нито как. Важното е, че спечелиха.
Помогни ми, господи, без кораба с мен е свършено. Не мога да помогна на Торанага, а войната ще помете и нас.
— Горкият ми кораб — прошепна той. — Прости ми — тъжно е да умреш така безславно! След толкова левги…
— Какво? — попита Винк.
— Нищо — отвърна той. — Горкият ми кораб! Прости ми! Никога не съм сключвал такъв договор нито с нея, нито с кой да е друг. Горката Марико! Прости и на нея.
— Какво каза, лоцмане?
— Нищо, просто си мислех на глас.
— Каза нещо. Чух те, за бога.
— О, я млъквай!
— Да млъквам, значи! А това, че до края на живота си трябва да живеем с тези ети? А?
— Ще живеете!
— Един господ знае колко време ще гнием сред тези попикани маймуни, дето само едно си знаят: война, война, война… Така ли е?
— Да.
— Да, значи? — Винк се разтрепери целият и Блакторн настръхна, очаквайки да връхлети отгоре му. — Ти си виновен за всичко! Ти каза да дойдем в Япония и ние дойдохме, а колко от нашите измряха по пътя? Ти си виновен за всичко!
— Да. Съжалявам, но си прав.
— Съжаляваш, а? И как според теб ще се приберем у дома? Това е твоя работа и твое задължение — да ни върнеш у дома! Как ще го направиш, а?
— Не знам. Все ще пристигне и някой друг кораб. Няма да сме само ние… Просто трябва да почакаме някоя друга годи…
— Какво? Колко трябва да чакаме? Пет години, двадесет? Господи, Исусе Христе, та ти сам каза, че тези маймуни са в състояние на война! — Изведнъж мозъкът на Винк му изневери. — Те ще ни отсекат главите и ще ги набучат на колове като онези там и птиците ще ни изкълват…
Истеричен смях разтърси цялото му тяло и той бръкна в дрипавата си риза. Блакторн загледа дулото на пищова и въпреки че много лесно можеше да го избие от ръката му, дори не помръдна. Винк взе да го размахва под носа му и да танцува около него в пристъп на безумно веселие, като припяваше нещо неразбрано. Блакторн стоеше неподвижен, без да изпитва страх, и нетърпеливо очакваше изстрела, но Винк хукна да разгони птиците, които се извиха в небето с писъци и истерични крясъци. После тича обезумял около стотина крачки и изведнъж рухна, взе да се гърчи, накрая се изпружи по гръб, а краката и ръцете му продължиха да подскачат конвулсивно, докато от устата му се сипеха неприлични ругатни. Последен спазъм го обърна по корем с писък, с лице към Блакторн. Сетне притихна. Настъпи тишина.
Блакторн се приближи. Пищовът сочеше към корема му, очите го гледаха с тъжна враждебност, зъбите му бяха оголени. Той бе мъртъв.
Блакторн му затвори очите, вдигна го, метна го през рамо и тръгна обратно към пристана. Няколко самурая вече тичаха към него начело с Нага и Ябу.
— Какво стана, Анджин-сан?
— Полудя.
— Наистина ли? Мъртъв ли е?
— Да. Първо погребение, после Йедо. Добре?
— Хай.
Блакторн изпрати да му донесат лопата, помоли да го оставят сам и погреба Винк на едно възвишение, от което се виждаха развалините на кораба. Прочете молитва над гроба и забучи набързо скалъпен от две парчета дърво кръст. Колко пъти бе изричал тази молитва! Стотици пъти, откак напусна Холандия. От неговия кораб останаха живи само Бакус ван Нек и Кроок. Останалите бяха от другите четири кораба немият Саламон, Ян Ропер, готвачът Сонк и майсторът на платна Гинзел. От пет кораба общо с четиристотин деветдесет и шест души екипаж. Ето че и Винк си отиде. Всички си отидоха — освен нас седмината. И за какво беше всичко? За да обиколим земното кълбо? Да бъдем първи?
— Не знам — каза той на гроба. — Но вече не е по силите ни.
Огледа се за последен път дали всичко е наред.
— Сайонара, Йохан.
После се обърна към морето и заплува гол, за да се пречисти. Каза на Нага и Ябу, че е такъв обичаят — след като погребат свой човек на суша. Хвана се за едно от ребрата на „Еразъм“ и веднага забеляза, че раковидните мекотели вече го бяха облепили, напредваха към кила, превземаха всичко. Скоро морето щеше да предяви всичките си права и от кораба нямаше да остане нищо. Огледа се безцелно. Нищо не можеше да се спаси, а и нямаше защо.