С крайчеца на окото си забеляза, че Бунтаро бе направил крачка към Анджин-сан — готов и изгарящ от желание да го накара да се подчини. Глупаво, помисли си между другото Торанага, и излишно. Но не отклони погледа си от Блакторн. И победи.
— Да, отивам сега, господарю. Извинете. Отивам сега.
Блакторн избърса потта от лицето и тръгна.
— Благодаря, Анджин-сан — каза Торанага, без да допусне радостта от победата да проличи в говора или по лицето му. Проследи го с поглед, докато се отдалечаваше послушно — яростен, силен, готов да убива, но подвластен на волята на Торанага.
И тогава промени решението си.
— Анджин-сан! — повика го той, решавайки, че е време да пусне сокола да лети свободно и да убива на воля. Последно изпитание. — Идете, ако желаете. Аз смятам, че е по-добре да не убивате Цуку-сан. Но ако желаете да го убиете — убийте го. По-добре обаче да не го убивате. — Последните думи изговори бавно, старателно, повтори ги и добави: — Уакаримасу ка?
— Хай.
Торанага се вгледа в невероятните сини очи, изпълнени със сляпа омраза, и се попита дали тази хищна птица, пусната да ловува, ще убие по негово внушение, или ще кацне отново на юмрука му, без да се нахрани.
— Уакаримасу ка?
— Хай.
Торанага му махна с ръка да върви. Блакторн се обърна и тръгна към Цуку-сан. Бунтаро се махна от пътя му. Ала Блакторн не виждаше никого освен свещеника. Денят сякаш стана по-мрачен, по-задушен.
— Е, Ябу-сан? Какво ще направи според вас? — попита Торанага.
— Ще го убие. Ще го убие, стига да може. Но свещеникът си заслужава смъртта. Всички християнски свещеници заслужават да умрат. Всички християни. Убеден съм, че те са виновни за този саботаж — свещениците и Кияма, макар че не мога да го докажа.
— Залагате ли живота си, че ще убие Цуку-сан?
— Не, господарю — побърза да отвърне Ябу. — Не бих го заложил. Много съжалявам. Той е варварин — и двамата са варвари.
— Ти, Нага-сан, какво ще кажеш?
— На негово място щях да убия и Цуку-сан, и всички останали, стига да имах-вашето позволение. Не познавам друг човек да мрази тъй много и тъй неприкрито. През последните два дни Анджин-сан се държи като луд — само ходи напред-назад, мърмори си нещо под носа, гледа останките от кораба, спи ей там на пясъка, свит на кълбо, почти не се храни… — Нага погледна към Блакторн. — И аз съм на мнение, че корабът не изгоря само от природната стихия. Познавам свещениците и съм убеден, че те стоят зад тази работа — но и аз нямам доказателства. Само знам, че не е от бурята…
— Ще го убие или не?
— Няма да се сдържи. Вижте го как върви… Според мен ще го убие — надявам се да го убие.
— Бунтаро-сан?
Бунтаро се обърна — стиснал тежки челюсти, неизбръснат, заковал крака в земята, с ръка върху лъка.
— Посъветвахте го да не убива Цуку-сан — значи, не желаете да видите свещеника мъртъв. Но на мен, господарю, ми е все едно дали ще го убие, или не. Интересува ме само дали на вас това ви е безразлично. Да го спра ли, ако понечи да не ви се подчини? Много лесно ще го улуча.
— Гарантирате ли само да го раните?
— Не, господарю. Торанага се засмя.
— Няма да го убие. Ще крещи, ще беснее, ще съска като змия, ще раздрънка меча си, а Цуку-сан ще бъде обзет от „свещен“ гняв, без капка страх, и ще му изсъска в отговор: „Всичко е божия воля! Аз нямам нищо общо с гибелта на кораба ви!“ Тогава Анджин-сан ще го нарече „лъжец“, Цуку-сан ще бъде обзет от още по-силен гняв, ще повтори твърдението си и двамата ще се намразят за двадесет човешки живота. Но никой няма да умре. Поне сега.
— Откъде знаете, татко? — възкликна Нага.
— Не го знам със сигурност, синко, но според мен нещата ще се развият точно така. Много е важно да изучаваш човека — важните хора. Приятели и врагове. За да ги разбираш. А те и двамата са важни за мен. Нали, Ябу-сан?
— Да, господарю — внезапно се разтревожи Ябу.
Нага метна бърз поглед към Блакторн. Той продължаваше да се приближава към Цуку-сан, без да бърза. Ето че беше само на петдесет-шестдесет крачки от свещеника, който го чакаше начело на хората си, а вятърът развяваше оранжевата му роба.