За него имаше построена временна къща — на подходящо място, под широк сламен покрив, поддържан от яки бамбукови диреци. Хартиените стени и паравани бяха върху повдигнат дървен под, застлан с рогозки. Постовете вече се бяха разположили наоколо. Имаше също така стаи за Кири, Садзуко, слугите и готвачите, свързани помежду си с лабиринт от пътеки.
За пръв път видя детето си. Садзуко, разбира се, не беше така нетактична да го донесе веднага на платото, защото би могла да попречи на обсъждането на важни въпроси — какъвто беше всъщност случаят — въпреки изричното му разрешение.
Детето много му хареса.
— Чудесно момченце! — възкликна той самодоволно, като го държеше много опитно и сигурно. — А вие, Садзуко, изглеждате по-млада и хубава от всякога. Трябва незабавно да имаме още деца. Майчинството много ви отива.
— Ах, господарю, така се боях, че вече няма да ви видя и няма да мога да ви покажа вашия син! Как щяхме да се измъкнем от този капан…
— Я го вижте какъв е красавец! Другата седмица ще построя в негова чест един храм и ще го даря с… — Той млъкна и отряза наполовина цифрата, която първо му хрумна, а след това още веднъж я преполови. — С двадесет коку годишно.
— Ах, господарю, колко сте щедър! И тя се усмихна невинно.
— Щедър съм — съгласи се той. — И това е предостатъчно за някой жалък жрец да казва от време на време: „В името на Амида Буда.“
— О, да, господарю. А ще бъде ли храмът близо до крепостта в Йедо? Ще е хубаво, ако край него минава поточе или река!
Той неохотно даде съгласието си, макар че подобен парцел земя би струвал далеч повече, отколкото му се даваше за тази моментна прищявка. Но момчето е чудесно, каза си той, така че мога да си позволя малко щедрост през тази година.
— Благодаря ви, господарю…
Садзуко млъкна. Към тях с бързи стъпки се приближаваше Нага.
— Моля да ме извините, татко, но как бихте желали да приемете самураите от Осака? Един по един или всички наведнъж?
— Един по един.
— Добре, господарю. Свещеникът Цуку-сан също моли за среща, когато ви е удобно.
— Предай му, че в най-скоро време ще изпратя да го повикат.
Торанага продължи да разговаря с наложницата си, но тя незабавно — макар и крайно учтиво — помоли да я извини: знаеше много добре, че той би предпочел още сега да приключи със самураите. Торанага настоя тя да остане, но момичето пак помоли да си тръгне и той я пусна.
Започна старателно да разпитва хората, да пресява разказите им, като от време на време извикваше по някой самурай за втори път, за да свери версията му с тази на току-що разпитания. До залез слънце получи много ясна представа за онова, което се бе случило или по-скоро което те смятаха, че се бе случило. След това вечеря леко и набързо — първото му ядене за деня — и повика Кири, а телохранителите отпрати, за да не чуват разговора им.
— Преди всичко ми разкажи какво си направила и какво си видяла, Кири-сан. Нощта беше вече напреднала, когато тя свърши, макар да се бе подготвила предварително за тази среща.
— И-и-и! — възкликна той. — Всичко е висяло на косъм, Кири-сан! На косъм!
— Прав сте — отвърна Кири, скръстила ръце в широкия си скут. И добави с обич: — Всички богове — и големи, и малки — са ви закриляли, господарю, и нас също. Моля да ме извините, че се бях усъмнила и във вас, и в крайния изход. Боговете са бдели над нас.
— И на мен така ми изглежда — до голяма степен.
Торанага се загледа в нощта. Пламъците на факлите трептяха от морския бриз, който прогонваше насекомите и правеше вечерта още по-приятна. В небето грееше ясен месец, а по повърхността му се виждаха по-тъмни петна. Той се запита разсеяно дали това не е земя, а останалото — сняг и лед, за какво служи луната и кой ли живее на нея… Ех, колко неща искам да науча, въздъхна Торанага.
— Мога ли да ви задам един въпрос, Тора-сан?
— Какъв въпрос, Кири?
— Защо ни пусна Ишидо? Каква е истината? Можеше и да ни задържи, нали? Аз на негово място точно така бих постъпила — никога не бих освободила такива заложници. Защо тогава ни пусна?
— Първо ми кажи какво е посланието на Очиба.
— Тя каза: „Моля предайте на Торанага-сама, че аз много бих искала той да уреди по някакъв начин разногласията си с наследника. А като доказателство за добронамереността на наследника бих желала да му съобщя думите, които той нееднократно е повтарял — че не желае да поведе войските си срещу своя чичо, господаря на Кван…“