— Вие сте мой господар, Торанага-сама. На второ място след вас е моят съпруг.
— Исках да кажа, Фуджико-сан, че Анджин-сан ще се ожени за вас. Тогава няма да сте вече наложница.
— Самураят няма двама господари, жената няма двама съпрузи. Моят съпруг е мъртъв. Моля да ме извините, но решението си няма да променя.
— Ако човек има търпение, всичко може да се промени. Анджин-сан ще усвои обичаите ни и тогава в домакинството му ще настъпи уа. Откак е тук, той научи толкова много неща…
— Не ме разбирайте погрешно, господарю. Анджин-сан е най-изумителният човек, когото съм срещала, и със сигурност най-добрият. Той ми оказа огромна чест И аз съм уверена, че домът му в най-скоро време ще бъде вече истински дом, но… моля да ме извините, трябва да изпълня своя самурайски дълг към мъртвия си съпруг, към единствения си съпруг… — Тя се опита да се овладее. — Длъжна съм, знаете. Длъжна съм, иначе… всичкият срам, позор и страдания, които понесох, ще бъдат напразни… И неговата смърт, и смъртта на детето ми, и счупените му мечове, и това, че е погребан в селището на ета… Ако не изпълня дълга си, тогава бушидо ще означава една огромна подигравка.
— Искам да ми отговорите на един въпрос, Фуджико-сан: нима дългът ви към една молба, отправена от мен, законния ви господар, и към един изумително храбър мъж, който е вече почти японец и е ваш господар, и… — реши да добави той, като смяташе, че е отгатнал причината за внезапното й разхубавяване — и към нероденото му дете, нима всичко това не бива да дойде на преден план пред един предишен дълг?
— Аз… не нося негово дете, господарю.
— Сигурна ли сте?
— Не, не съм.
Торанага чакаше и мълчеше. Търпеливо. Много работа имаше да свърши още, преди да яхне коня си и да пусне Кого към висините. Копнееше за това удоволствие, но то беше лично, само за него и затова нямаше значение. Докато Фуджико беше от значение и той бе решил поне днес да се преструва, че е победил, че има колкото си иска време и може да си позволи да бъде търпелив, за да уреди някои въпроси, които не биваше да се отлагат.
— Е?
— Много се извинявам, господарю. Не.
— Щом като е не, значи — не, Фуджико-сан. Моля да ми простите, че ви помолих, но така трябваше. — Торанага не беше нито ядосан, нито доволен. Момичето вършеше само онова, което смяташе за достойно, и когато беше сключил споразумението с нея, той много добре знаеше, че промяна нямаше да има. Ето това ни прави нас, японците, единствени и неповторими на този свят, доволен си каза той. Спазаряването със смъртта е свещено нещо. Той й се поклони тържествено. — Вашето чувство за чест и дълг към съпруга ви е похвално, Усаги Фуджико — назова я той с името, което официално вече не съществуваше.
— Благодаря ви, господарю.
От очите й бликнаха сълзи на радост, че й се оказва такава чест, защото с простичкия си жест Торанага изтриваше печата на позора от единствения съпруг, който бе имала на този свят.
— Чуйте ме, Фуджико-сан, двадесет дни преди последния ден ще тръгнете за Йедо — независимо каква ще бъде моята съдба. Смъртта ви трябва да настъпи по време на пътуването и трябва да изглежда като нещастен случай.
— Да, господарю.
— Това ще бъде наша тайна. Само между нас двамата.
— Да, господарю.
— А дотогава ще продължите да бъдете глава на неговото домакинство.
— Да, господарю.
— А сега помолете Гьоко-сан да дойде при мен. Преди да тръгна, пак ще ви повикам. С вас имам да обсъдя и други въпроси.
— Да, господарю. — Фуджико се поклони дълбоко. — Благодаря ви, че ме освободихте от задължението да живея.
И тя излезе.
Интересно, мислеше Торанага, как се менят жените — също като хамелеони. В един момент са грозни, а в следващия миг — привлекателни, понякога дори красиви, а всъщност не са.
— Викали сте ме, господарю?
— Да, Гьоко-сан. Какви новини ми носите?
— Всякакви, господарю. — Чудесно гримираното й лице не изрази и следа от страх, очите й блестяха, но червата й се бунтуваха. Знаеше, че тази среща не бе случайна и инстинктът й подсказа, че сега Торанага е по-опасен от всякога. — Вече се работи по създаването на Гилдата на куртизанките, съставят се правилата, които вие ще одобрите. На север от града има едно чудесно място, което би било…
— Мястото, на което аз се спрях, е по-близо до брега. В Йошивара.
Тя похвали избора му, но вътрешно проплака. Йошивара — Тръстиковото блато — беше едно мочурище и преди да се огради и да започнат строителните работи, трябваше да се отводни и благоустрои.