— Той трябва да научи от Анджин-сан всичко за корабостроенето, така че когато Анджин-сан си тръгне, синът ви да може да обучи на това дело други.
— Ще бъде изпълнено.
— И още нещо, относно Кику-сан. Дарбите й заслужават по-добро бъдеще, отколкото да бъде затворена в нещо като кутия — една от много жени.
Гьоко вдигна поглед — отново очакваше най-лошото.
— Ще продадете договора й?
— Не. Тя не бива повече да бъде куртизанка, нито дори гейша. Трябва й свое семейство, да е първа сред малко дами, много малко.
— Но, господарю, тя не мечтае за по-голямо щастие от това да може да ви вижда от време на време!
Той я остави да го ласкае известно време, направи й от своя страна един-два комплимента, похвали и Кику, след което заключи:
— Да ви кажа откровено, Гьоко-сан, започвам много да се привързвам към нея, а не мога да си позволя да се разсейвам толкова от основните си задачи. Да ви призная, прекалено е красива за мен, прекалено изискана… Моля да ме извините, но това ще бъде още една наша тайна.
— Разбира се, господарю, както желаете — пламенно се съгласи Гьоко, която не повярва на нито една негова дума, и започна да се чуди каква ли е всъщност истинската причина. — Ако Кику ще може да се възхищава от избрания от вас мъж, ще си отида доволна от този свят.
— Но не преди корабът на Анджин-сан да вдигне платна след шест месеца — сухо й напомни Торанага.
— О, да, да — съгласи се Гьоко и взе енергично да си вее с ветрилото, защото въздухът беше лепкав, спарен, а тя трескаво се мъчеше да проумее защо Торанага проявява такава невероятна щедрост към тях двете с Кику, тъй като не се съмняваше, че ще плати скъпо — много скъпо. — Кику-сан ще бъде отчаяна, че ще трябва да напусне вашия дом.
— Да, разбира се. Трябва да й намеря нещо равностойно и да я възнаградя за послушанието й към мен, законния й господар. Но оставете аз да се заема с тази работа. И засега не й споменавайте нищо.
— Добре, господарю. Кога желаете синът ми да пристигне в Йокохама?
— Ще ви известя, преди да потегля.
Тя се поклони и заситни навън. Торанага се отправи към морето да поплува. На север небето беше притъмняло — там явно валеше като из ведро. Когато забеляза групичката конници, които се зададоха откъм Йокохама, побърза да се прибере.
Оми слезе от коня си и развя кърпата, в която бе увита главата на Ябу.
— Касиги Ябу изпълни заповедта ви, господарю, точно преди пладне.
Главата беше измита, косата — грижливо вчесана, и беше забита на кол върху малък пиедестал, за да могат всички да я разгледат.
Торанага огледа врага си — нещо, което бе вършил поне десет хиляди пъти досега, и както винаги се запита как ли ще изглежда неговата глава след смъртта му, разглеждана от победителя: дали ще изразява ужас, болка, страх или гняв, или може би всички тези чувства заедно, или пък нито едно. Или може би само достойнство? Лицето на Ябу след смъртта му изразяваше безумен яд, а устните му бяха изкривени в яростна, предизвикателна гримаса.
— Достойно ли умря?
— По-достойна смърт не бях виждал, господарю. И Хиромацу-сама каза същото. Направи два разреза в корема и трети в гърлото си. Без ничия помощ и без звук. Ето завещанието му — добави Оми.
— С един-единствен удар ли отсякохте главата му?
— Да, господарю. Помолих Анджин-сан да ми разреши да използувам меча на Ябу-сама.
— Меча Йошитомо ли? Онзи, който подарих на Ябу? Нима го завеща на Анджин-сан?
— Да, господарю. Той разговаря с него чрез Цуку-сан и му каза: „Анджин-сан, подарявам ви това, за да се помни завинаги пристигането ви в Анджиро и в знак на благодарност за малкото удоволствие, което ми достави дребният варварин.“ Отначало Анджин-сан отказа да го приеме, но Ябу много го моли и добави: „Никой от тези диванета не заслужава подобно острие.“ Така че накрая той се съгласи.
Интересно, помисли си Торанага. Очаквах Ябу да подари меча на Оми.
— Какви бяха последните му желания?
Оми му ги предаде. Дума по дума. Ако не бяха написани на хартия в завещанието, което му бе връчено официално пред свидетел — Бунтаро, той щеше да си спести някои, а други би съчинил от себе си. Ябу беше прав, гневно си помисли той, като си напомни още веднъж никога да не забравя, че перото е една дълга ръка, която стига жертвите си и от гроба.
— В чест на храбростта, проявена от вашия чичо в смъртта, аз ще уважа предсмъртните му желания. Всички до едно, без никаква промяна — заяви Торанага, като по този начин искаше да изпита Оми.