Джоан Харис
Шоколад
(книга първа от триилогията Шоколад)
Довя ни вятърът на карнавала. Необичайно топъл за февруари, натежал от лепкавите аромати на приготвяни в момента палачинки и наденички, на печени върху нагорещени сачове направо край пътя и след това оваляни в пудра захар вафли; навсякъде конфети, завират се в яките и ръкавите и отплуват в канавките като някаква безумна противоотрова на зимата. Тълпата, изпълнила тясната главна улица, е обзета от трескаво въодушевление, протягат се шии, любопитни да зърнат облицованата с креп char2 с всичките й веещи се панделки и хартиени гирлянди. Анук, в едната ръка с жълт балон, в другата с детско тромпетче, надзърта ококорено между пазарска чанта и тъжно кафяво куче. Не за пръв път попадаме на карнавал двете с нея. Процесия от двеста и петдесет украсени chars в Париж за миналия Mardi Gras3, други сто и осемдесет в Ню Йорк, две дузини маршируващи оркестри във Виена, клоуни на кокили, Grosses Tetes4 с увисналите им глави от папиемаше, мажоретки с барабанчета, развъртели във въздуха лъскавите си палки. Но на шест светът излъчва особен блясък. Дървена талига, криво-ляво облепена със златист станиол и креп и обрисувана със сцени от приказките. Драконова глава върху щит, Рапунцел с вълнена перука, русалка с целофанена опашка, къщурка от приказките, цялата в позлатена мукава и лак, на прага й вещица, размахваща екстравагантния си зелен маникюр пред групичка притихнали малчугани… На шест забелязваш детайли, които само година по-късно ще са невидими за очите ти. Зад папиемашето, лака и мукавата тя все още вижда истинската вещица, истинската магия. Вдига главица към мен, очичките й, погълнали зелено-синия цвят на Земята, видяна от голяма височина, искрят.
— Оставаме ли? Оставаме ли тук?
Налага се да й припомня да говори на френски.
— Ама оставаме ли? Кажи!
Вкопчила се е в ръкава ми. Косата й е същинска топка захарен памук, оплетен от вятъра.
Замислям се. Място като всяко друго. Ланскене су Тан, най-много двеста жители, точица на главния път Тулуза — Бордо. Мигваш и я няма. Главна улица, две редици бозавокафяви, сгушени една в друга къщи, предимно от дърво, няколко странични улички, които се разклоняват като зъбци на вилица. Църква — предизвикателно бяла, кацнала насред малък площад с дюкянчета. Върху шепата земя наоколо разпръснати чифлици. Градини, лозя, лехи, обособени и подредени по законите на строгата сегрегация в земеделието на село: тук ябълки, там киви, пъпеши, цикорията, полегнала под меките си черни черупки, лозите, попарени и бездиханни под лъчите на недружелюбното февруарско слънце, но в очакване на триумфалното си възкресение през март… По-нататък тече река Тан — малък приток на Гарона, който с мъка си проправя път през мочурливите ливади. А хората? Изглеждат не по-различни от всички други, които сме срещали. Може би леко бледи на непривичната светлина, някак бозави. Шаловете и каскетите с цвета на скритите под тях коси — кафяви, черни или сиви. Лицата спаружени като миналогодишни ябълки, очите потъват в сбръчканата кожа като стъклени топчета в прекипяло тесто. Няколкото хлапета, които се развяват в червено, зелено и жълто, изглеждат като от друга раса.
Докато char приближава тромаво, дърпана от раздрънкан трактор, една жена с посърнало четвъртито лице се загръща по-плътно в карираното си палто и подвиква нещо на трудноразбираемия местен диалект. На карнавалната платформа се е възкачил прегънат на две Дядо Коледа — съвсем не на място сред сюрията приказни твари, сирени и гоблини, — който хвърля на тълпата лакомства, без да полага почти никакви усилия да прикрие враждебността си. Възрастен човечец с филцова шапка вместо обичайния за района каскет прибира с извинителна физиономия свряното в краката ми тъжно кафяво куче. Виждам как тъничките му пръсти потъват в козината на животинчето, което започва да скимти; в изражението на господаря се преплитат любов, загриженост и чувство за вина. Никой не ни поглежда. Все едно сме невидими. Дрехите ни им казват, че сме чужденци, преминаващи. Хората са учтиви, твърде учтиви. Никой не ни поглежда. Жената, напъхала коса в яката на оранжевото си палто и заметнала рамене с дълъг копринен шарф; детето, нахлузило високи до коленете жълти гумени ботуши и небесносиня мушама. Цветът им ги белязва. Дрехите им са другоземни, лицата им — прекалено бледи ли са, или твърде мургави? — косите им показват, че са различни, чужди, неопределено странни. Жителите на Ланскене владеят изкуството да наблюдават, без да гледат. Усещам погледите им като лъх, галещ тила ми, учудваща липса на враждебност, но въпреки това студенина. За тях ние сме екзотична гледка, част от карнавала, повей от външния свят. Знам, че ни наблюдават, когато се извръщам да купя galette5 от един уличен продавач. Хартията е гореща и мазна, тъмният пшеничен блат е хрупкав по края, но в средата е мек и вкусен. Откъсвам парченце и го поднасям на Анук, изтривам разтопено масло от брадичката й. Продавачът е трътлест плешив чичко с дебели стъкла на очилата, лицето му хлъзне от парата, бълваща от горещия сач. Смигва й. С другото око попива всичко, до най-малката подробност, защото знае, че по-късно ще бъде разпитван.
1
В оригинала Shrove Tuesday, денят преди Заговезни. За католическа Европа това е краят на традиционния карнавал, след който започват строгите Великденски пости. — Б.пр.
2
Колесница, но също и платформа, върху която стоят костюмираните участници в карнавалното шествие (фр.) — Б.пр.