Седмица, mon pere. Само толкова мина. Една седмица. Но сякаш е повече. Защо й е да ме тормози, това не мога да си обясня. Ясно каква е. Отидох да я посетя онзи ден, за да обсъдим факта, че магазинът й работи в неделя. Мястото е променено, във въздуха се носят смущаващи миризми на сладкиши и подправки. Наложих си да не поглеждам към отрупаните с лакомства рафтове: кутии, панделки, купи в пастелни цветове, захаросани бадеми, натрупани на златисто сребърни купчини, захарни виолетки и шоколадови розички. Помещението много ми прилича на будоар, има едно интимно излъчване, ухае на роза и ванилия. Като стаята на майка, на приглушената светлина всичко лъщи в креп, метал и шлифовано стъкло, редиците шишенца и стъкленички на тоалетката й са армия от джинове, които очакват да бъдат освободени. В подобно изобилие на сладости се крие нещо дълбоко нездравословно. Обещание, наполовина изпълнено, за забраненото. Старая се да не гледам, да не дишам.
Посреща ме достатъчно любезно. Вече я виждам по-ясно: дълга черна коса, прибрана в кок на тила, толкова тъмни очи, че чак изглеждат без зеници. Съвършени вежди, които й придават строг вид, опроверган от комична извивка на устните. Ръце ръбести и работливи. Нокти ниско изрязани. Не ползва грим и въпреки това лицето й излъчва нещо леко непристойно. Може би идва от прямотата на погледа й, от начина, по който очите й непрекъснато оценяват събеседника, от неизменната ирония в крайчеца на устните й. И е висока, прекалено висока за жена — колкото мен е. Гледа ме право в очите, с отметнати назад рамене и упорита брадичка. Носи дълга, развята, огненочервена пола и тесен черен пуловер. Тези цветове вещаят някаква опасност, сякаш е змия или жилещо насекомо, отпращащо предупреждение към враговете си.
Всъщност тя наистина ми е враг. Почувствах го веднага. Долавям враждебността и подозрителността й, въпреки че гласът й остава мек и благ. Усещам, че ме е примамила на онова място, за да ме изкуши, че знае някаква тайна, която дори и аз… Но това са глупости. Какво би могла да знае? Какво може да направи! Онова, което е наранено в мен, е чувството ми за ред, по същия начин би останал засегнат добросъвестен градинар пред полянка с прецъфтели глухарчета. Семето на разединението е навсякъде, mon pere. И се разпръсква. Разпръсква се.
Знам. Губя реална представа за нещата. Но така или иначе ние с вас трябва да бъдем нащрек. Спомни си „Les Marauds“, всичките ония цигани, дето ги прогонихме от бреговете на Тан. Спомни си колко време ни отне, колко безплодни месеци на жалби и писане на писма, докато съумеем да вземем нещата в свои ръце. Спомни си проповедите ми! Пред тях се затваряше врата след врата. Някои от собствениците на магазини се отзоваха тутакси. Не бяха забравили циганите от последния път и всичките болести, кражби, разврат. Застанаха на наша страна. Как само се наложи да притиснем Нарсис, който, разбира се, беше готов да им предложи работа за през лятото в градините си. Но най-накрая ги изкоренихме до един: сърдити мъжаги и ококорените им повлекани, сквернословните им босоноги отрочета и дръгливите им псета. Тръгнаха си, имаше доброволци, които почистиха мръсотията след тях. Едно-едничко семенце на глухарче, mon pere, ще е достатъчно, за да ги върне обратно. Знаеш го не по-зле от мен. И ако тя се окаже това семе…
Вчера говорих с Жолин Дру. Анук Роше се е записала в началното училище. Дръзко хлапе, има черната коса на майка си и широка високомерна усмивка. Очевидно Жолин бе заварила сина си и с други деца да играят някакви игри с това момиче в училищния двор. Доколкото разбирам, влияе им лошо — предсказания или други подобни глупости, кокали и мъниста в торба, разпилени в прахта. Нали ти казах, че тези като тях са ми ясни. Жолин забранила на Жан да си играе повече с нея, ала у това момче има някаква жилка на упоритост и инат, разсърдил се на майка си. На тази възраст единственият лек е здравата дисциплина. Предложих лично да поговоря с момчето, но Жолин не се съгласи. Ето какви са, mon pere. Слаби. Слаби. Питам се колцина вече са нарушили обета си за пост. И колцина изобщо са имали намерение да го спазват. Що се отнася до мен, това ме пречиства. Видът на месарница ме ужасява; миризмите са толкова наситени и остри, че чак ми се завива свят. Но внезапно изпълнилият сутрешния въздух аромат на прясно изпечен хляб е повече, отколкото мога да понеса; миризмата на разтопена мас, която се носи откъм rotisserie28 на „Place des Beaux-Arts“29 e като стрела, изстреляна от ада. Лично аз не съм се докосвал нито до месо, нито до риба или яйца вече повече от седмица, препитавам се с хляб, супи, салати и по чаша вино в неделя. Чувствам се пречистен, mon pere, пречистен. Но ми се иска да можех да направя още повече. Това не е страдание. Понякога ми се струва, че само ако съумея да им дам добър пример, ако можех аз да съм възкачен на кръста, кървящ, страдающ… Онази вещица Воазен ми се подиграва всеки път, когато минава покрай мен на връщане от бакалията. Единствена тя от цялото семейство благопристойни богомолци смръщва поглед пред църквата, хили ми се пътьом, вързала сламената си капела с червен шал под брадата, тояжката й отеква по паважа. Изтърпявам я единствено от уважение към възрастта й, mon pere, и заради семейството й. Категорично отхвърлила всякакво лечение, всякаква утеха, тя мисли, че ще живее вечно. Но един ден ще се пречупи. Винаги става така. И тогава ще й дам опрощение с цялото си смирение; страдам, независимо от всичките й грехове, от горделивостта и упорството й. Но накрая ще ми падне, mon pere. Знам, че накрая всички ще ми паднат в ръчичките.