— Защото е луда, затова! — размаха пръсти покрай слепоочието си с неопределен жест. — Луда, луда, луда! — сниши глас: — Чуй какво ще ти кажа. Ланскене се разделя от една граница — плъзна върху плота възлест пръст, — прекрачиш ли я, откажеш ли да ходиш на изповед, не проявяваш ли уважение към съпруга си, не му ли готвиш първо, второ и трето и не седиш ли край огнището, унесена в благопристойни мисли, докато го чакаш да се прибере, нямаш ли деца… не носиш ли китки на погребенията на приятелите си… не чистиш ли гостната с прахосмукачка… не… садиш ли… цветя! — лицето й беше пламнало от усилието. Яростта й бушуваше с неудържима мощ. — … тогава значи си луд! — и се изплю. — Луд си, откачен, хората… говорят… за… теб зад гърба ти… и… и… и…
Избухна в сълзи, агонията постепенно освободи лицето й. Видях как погледът й отлита през прозореца зад мен, но отражението във витрината препречваше гледката. Сякаш над нея се бе спуснал някакъв похлупак. Безучастна, иронична, отчаяна.
— Съжалявам. Поувлякох се — допи питието си. — Не биваше да говоря с теб. Ти също. И без друго нещата вече са достатъчно зле.
— Арманд ли ти го каза? — попитах внимателно.
— Трябва да си вървя — свитите й юмруци се забиха в гръдната кост все така скришом, явно й беше нещо като тик. — Трябва да вървя — на лицето й отново се изписа уплаха, устата й увисна и се разтегли в неестествена усмивка, изглеждаше почти като ненормална.
И въпреки това изпълнената с ярост, измъчена жена, която само преди миг бе говорила с мен, далеч не бе луда. Какво — кого — бе видяла, та бе започнала да реагира по този начин? Щом напусна „La Praline“, навела глава във въображаемата буря, застанах до прозореца и я изпратих с поглед. Никой не я приближаваше. Като че ли никой не смееше да погледне след нея. И тогава забелязах Рейно, застанал под свода на църковната порта. До него стоеше плешив мъж, когото не познавах. И двамата бяха втренчили очи във витрината на „La Praline“.
Рейно? Възможно ли е той да е източникът на страха й? Усетих жилка на раздразнение при мисълта, че може би той е човекът, настроил Жозефин срещу мен. Но когато преди малко спомена името му, ми се стори изпълнена с пренебрежение към него, не със страх. Онзи до него беше по-нисък, но здравеняк. Карирана риза с навити ръкави, разкриващи червендалести ръце, мънички интелектуални очилца, странно противоречащи на плътните, масивни черти. Около него витаеше някакво неясно враждебно излъчване. Трябваше ми известно време, за да осъзная, че всъщност съм го виждала. Да хвърля на тълпата лакомства, маскиран с бяла брада и червена роба. На карнавала. Дядо Коледа, който играеше ролята си така, сякаш се надява да извади някому окото. В същия миг пред витрината ми се спряха група хлапета и не успях да видя повече. Все пак ми мина през главата, че вече знам защо Жозефин изхвърча от магазина тъй припряно.
— Люси, виждаш ли онзи мъж на площада? С червената риза? Кой е?
Момиченцето ме изгледа изпод вежди. Най-много си пада по бели шоколадови мишлета; пет за десет франка. Пускам няколко допълнително в хартиения пакет.
— Познаваш го, нали?
Кима.
— Мосю Муска. От кафенето.
Знам мястото — бозава дупка в края на „Avenue des Francs Bourgeois“. Шест-седем железни маси на паважа, избелял оранжев сенник. Над входа се мъдри древна табелка: „Cafe de la Republique“. Стиснала пакета със сладкиши, малката понечва да си върви, сеща се нещо, обръща се.
— Никога няма да познаеш неговите — казва. — Той изобщо няма любими.
— Не ми се вярва — усмихвам се. — Всеки си има предпочитания. Дори мосю Муска.
Люси се замисля за миг.
— Може би най-много обича онези, които взема от другиго — изстрелва направо. В следващия миг я няма, плъзнала се е като вълна покрай витрината. — Кажи на Анук, че след училище ще играем в „Les Marauds“!
— Ще й кажа.
„Les Marauds“. Какво ли ги привлича там. Реката с нейните кафяви, вонящи брегове. Тесните улички, потънали в боклук. Оазис за децата. Скривалища, плоски камъни, прехвърчащи над блатистата вода. Споделени тайни, дървени мечове, щитове ревенови листа. Битки сред къпиновите джунгли, тунели, изследователи, скитащи кучета, мълви, откраднати съкровища… Предишния ден Анук си дойде от училище с променена походка. Беше нарисувала картина, която искаше да ми покаже.
— Това съм аз — червен гащеризон, най-отгоре надраскана черна коса. — Чехълчо. — Заекът е кацнал на рамото й като папагал, ушите му са щръкнали. — И Жано. — Момчето е в зелено, едната му ръка е протегната. И двете деца са засмени. Явно майките — дори майките, които работят в училището — не се допускат в „Les Marauds“. Пластилиновата фигурка още си стои край леглото й, рисунката закача на стената над нея.