ЛОРА ФЛОРАН
ШОКОЛАДОВО ДОКОСВАНЕ
(книга втора от поредицата "Любов и шоколад")
ПЪРВА ГЛАВА
– Тя се върна.
Дом се беше привел над огромния блок шоколад, върху който работеше, но се изправи, хвърли недоволен поглед към своята maitresse de salle[1] Гийомет, задето беше отгатнала, че този факт би го заинтересувал, и се промъкна до онова място зад стъклените стени, откъдето имаше най-добра видимост към търговската част на долния етаж. Той сви ръцете си в юмруци, за да не се изкуши да притисне изцапаните си с шоколад пръсти до стъклото и да остави отпечатъци като дете пред магазин за бонбони.
Тя седеше сама, както винаги, на една от малките маси. От една седмица идваше тук два пъти на ден. Веднъж сутрин, веднъж следобед. Сигурно беше туристка, която искаше да се наслади на колкото може повече ръчно направен френски шоколад за краткия си престой в Париж. Но дори той трябваше да признае за странно, че тя търсеше наслада единствено в неговия шоколад. Повечето туристи караха поред: отбиваха се при него сутрин, при Филип Лионе следобед, при Силвен Марки на другия ден. Туристите четяха пътеводители и посещаваха десетте най-добри шоколатиери в града; те не притежаваха информирания вкус, за да могат да преценят, че Силвен Марки беше отегчителен, а Доминик Ришар – единственият мъж, способен да развълнува женския език.
Тази жена явно не се вълнуваше лесно. Изглеждаше толкова затворена в себе си, толкова невъзможно тиха и сдържана. Тя имаше широка сочна уста, достойна да бъде възпята от някой поет, и очи с дълги мигли, чийто цвят не можеше да бъде отгатнат от такова разстояние. Косата ѝ винаги оставаше скрита под качулка или понякога под модна шапка или свободно завързан шал в стила на Одри Хепбърн. Върху изпитото ѝ лице се открояваха високи скули. Звезден прах от лунички покриваше лицето ѝ, толкова гъсти, че на места се сливаха.
Първия ден тя изглеждаше като скелет, само кожа и кости. Като модел, но беше прекалено дребничка и прекалено луничава, така че може би беше просто поредната градска анорексичка. Когато си поръча чаша с chocolat chaud, горещ шоколад, и шоколадов еклер, той очакваше да я види как се отправя към тоалетната малко след това, за да повърне, преди погълнатите калории да може да ѝ се отразят, и се подразни, защото ненавиждаше подобно отношение към неговия шоколад.
Но тя просто седеше там, с полузатворени очи, обвила нежно с ръце чашата. Жената остана дълго време – поглъщаше еклера и горещия шоколад бавно, малко по малко. И нито веднъж не посегна да извади бележник, списание или телефон, само седеше тихо и преглъщаше.
Когато тя си тръгна, Дом с учудване откри, че го обзе чувство на загуба. Той я проследи през прозорците – тя излезе на улицата и тръгна внимателно, сякаш се страхуваше, че тротоарът може да се надигне и да я ухапе.
Този следобед тя се върна, ръцете ѝ отново прегръщаха чаша с неговия chocolat chaud, но опита и парче от най-прочутата му шоколадова торта. Тя поглъщаше на бавни, малки хапки всичко наоколо.
Поглъщаше него. Всичко тук беше проявление на самия него. Грубият неизмазан камък на арките и трите стени. Тежките завеси от червено кадифе, които утоляваха неговия глад със своя пищен, страстен разкош. Бялата стена с релефен фриз от розови пъпки, необяснима приумица от негова страна, която се превръщаше в красив фон за тази жена. Блестящите строги и модерни стелажи. Плоските миниатюрни шоколадови плочки, тъмни, пищни и украсени с причудливи непонятни фигурки, изложени в метални рамки като произведения на изкуството; подбраната колекция от сладкиши, неговата gateaux аи chocolat[2], неговите еклери, неговите тарталети; лаконичните колони от карамели.
Дори хората на другите маси около нея бяха негови. Докато се намираха в неговия магазин, той беше техният владетел, макар че те си въобразяваха, че купуват частица от него.
На третия ден следобед, когато сервитьорът се качи на горния етаж с поръчката ѝ, Дом внезапно поклати глава.
– Дай ѝ това – той подаде на Тиери еклера с пълнеж от лимоновомащерков крем и шоколад, който беше сътворил сутринта.
Дом видя как сервитьорът ѝ прошепна нещо, когато остави сладкиша на масата, видя как тя вдигна глава и се огледа наоколо. Но тя не знаеше, че трябва да погледне нагоре и може би нямаше представа как изглежда той, така че не би го познала дори да го зърне зад стъклото.
Когато жената си тръгна, Тиери му донесе касовата бележка, която тя беше оставила на масата. На гърба беше написала Merci beaucoup и се беше подписала с някаква нечетлива драскулка, вероятно инициал. Л? Ж? Д? Можеше да бъде всяка буква.