Джейми се засмя тихичко и изви тялото си заради удоволствието да се отрие в него, да го почувства с всяка своя фибра.
– Прилича ми на текст от Луис Карол. Е, сега, когато се видяхме един друг – каза Еднорога, – ако ти повярваш в мене, и аз ще повярвам в тебе [54]
– Аз Еднорога ли съм, или Алиса? – попита той, с което я учуди, но после Джейми се сети за стените с книги в дома му.
– О, ти определено си легендарното чудовище – тя погали раменете му. Тъмно и неопитомено чудовище, точно каквото ѝ трябваше. Белият еднорог щеше да е прекалено слаб. Или прекалено непристъпен.
Дом също се засмя и допря дланта на едната си ръка до лицето ѝ, обхващайки на практика половината ѝ глава.
– Добре. Можеш да си моята невероятна Алиса. Толкова човечна и толкова истинска – придърпа я към себе си, сякаш и той имаше нужда да усети плътния допир на тялото ѝ. – Аз ще се опитам да ти повярвам.
Настъпи мълчание. Може би и двамата се опитваха да повярват. Доминик явно не бързаше да си тръгне. Сякаш можеше да остане тук завинаги, на тази малка маса в неговия салон и... да попива присъствието ѝ. Джейми преглътна.
– За онзи неудобен въпрос, който исках да ти задам.
Той не каза нищо, изчака тя да продължи.
Джейми го погледна в тъмното, тялото ѝ беше сгушено в люлката на твърдите му бедра и гърди.
– Ще се ожениш ли за мен?
Доминик не помръдна. Спря да диша. После ръцете му се стегнаха полека върху бедрата ѝ, принуждавайки я да издаде тих стон.
– О, боже, май ще ми прилошее.
Дом я отмести от скута си и направи няколко крачки към червената кадифена завеса. Джейми залитна и се изправи, проследи го със слисан поглед. От нейното предложение за брак ли му прилоша?
Дом подпря ръка в бялата стена с релефа от розови пъпки, облегна се на нея. Вдиша дълбоко. После издиша, изви глава и я погледна.
– Наистина ли искаш да кажеш това? Ти искаш да... ти... Джейми – очите му заблестяха от силна емоция. – Не казвай това, освен ако не си сигурна, освен ако никога няма да ме изоставиш пред олтара. Какво говоря? Как можеш да си сигурна? Познаваме се едва от десет дни.
– Един месец – поправи го Джейми. – Аз те познавам от един месец.
Неволно ъгълчетата на устните му потрепнаха. Той погледна малката маса, където тя сядаше, после нагоре, към горната площадка на спираловидната стълба.
– Сигурна съм – каза Джейми. – Доминик. Е, сега, когато се видяхме един друг, ако ти повярваш в мене...
– Джейми – той поклати бавно глава, сякаш движението му причиняваше непоносима болка. – Не знам дали трябва да вярваш в мен.
Тя отстъпи крачка назад, мислейки за всички красиви брюнетки и блондинки и, да, сигурно и червенокоси жени, които той виждаше всеки ден.
– Аз се преструвах, Джейми – Дом проследи с длан белите розови пъпки с копнеж. – Преструвах се. За да те задържа. Аз съм негодник.
Джейми го погледна, сякаш той ѝ говореше на някакъв непонятен език. Дом не смееше да я погледне в очите. Той пусна проклетите розови пъпки и се доближи до грубата каменна зидария. До камъка, до който току-що се бяха любили. Долепи длани до мястото, където топлината на тялото ѝ се беше просмукала в камъка.
– Но ти знаеш това, нали? – попита тихо той. – През цялото време, докато вярвах, че ти ме мислиш за перфектен. Ти знаеше.
– Перфектен!? – възкликна слисано тя.
– Да – устата му застина. Той удари с юмрука си камъка. – Явно ти никога не си мислела това.
– Не казвам, че си безгрешен – Джейми прозвуча стреснато. – Тоест, за бога, Доминик, ти например наистина имаш мръсна уста. И на места тази твоя дебела кожа изтънява толкова много, че под нея се вижда цялата ти душа. Ти си прекрасен.
Той притисна ръка до гърдите си, с разперени пръсти, сякаш можеше да се прикрие.
– Недей да гледаш в душата ми.
– Ще гледам каквото си искам, по дяволите. Тя е красива.
Той я погледна безпомощно. Всеки момент щеше да се свлече на пода и да се разплаче в скута ѝ, сякаш тя беше неговата изгубена майка. А Джейми изобщо не приличаше на майка му... той не искаше тя да му бъде майка, просто... тя го обичаше. Всеки път, когато го поглеждаше така, сякаш той беше луната и звездите, Дом се чувстваше по-добър. Но в същото време помнеше, че не е. Не е добър.
– Джейми. Аз прекарах шест години в скотобойна. Баща ми ни пребиваше като кучета, мен и майка ми.
Тя изохка и трепна. О, мамка му, може би тя не знаеше това. Той можеше да го крие по-дълго. Но Дом си заповяда да продължи да говори.
54
Луис Карол, "Алиса в огледалния свят"; Седма глава, "Лъва и Еднорога". Превод от английски: Стефан Гечев, 1996 г.