– Забравих, че имам среща.
Това беше лъжа. Сърцето му биеше толкова бързо, че му прилошаваше. Той беше толкова едър в сравнение с нея. Не можеше ли просто да я вдигне и да я отнесе далеч и да ѝ обясни... какво точно? Може би да ѝ обясни с ръце и устни по тялото ѝ. Тази мисъл премина през него като вълна. Боже, да, щеше да проследи тези лунички. Каква прекрасна вкусна сутрин щеше да бъде това. Нямаше друг начин да предаде... онова, което Дом искаше да изрази.
– Харесаха ли ви карамелите? – попита той с още по-плаха усмивка, молейки се тя да отвърне, както миналия следобед.
Веждите ѝ се сключиха, обезпокоени, после отново се изгладиха.
– Да – каза тя, но не се усмихна.
Усмивката му стана малко по-смела, подканваща.
– Кой ви хареса най-много?
– Всичките – каза тя с примирение. Погледна встрани, пъхна портмонето в чантата си.
– Искате ли да видите как се правят? – попита той, осенен от неочаквано вдъхновение, протягайки ръка. Дали това щеше да се окаже неустоимо изкушение? – Можете ли да се обадите и да отложите срещата?
Тя притихна и го погледна изпод смръщените вежди. После погледът ѝ пробяга край него, към плота, където Гийомет опаковаше шоколадовите бонбони за брюнетката. Дом не посмя да погледне изражението на брюнетката, но лицето на непознатата помръкна още повече.
– Сигурно нямате време за това – каза тя бавно.
– За мен ще бъде удоволствие – отговори той.
Очите ѝ отново стрелнаха брюнетката, после него, невярващи.
– Вие дори не знаете как се казвам. Нали? – попита тя тъжно.
– Не – той вдигна вежди в очакване.
Тя отново не отвърна с подобаващата учтивост и не му каза името си. Наистина. А той полагаше такива усилия да ѝ докаже своите обноски.
– Аз ви казах моето – насърчи я той. – Доминик.
Но най-неочаквано това я разсмя.
– Всички в Париж знаят вашето име, Доминик Ришар – каза му тя с... с нещо, което той можеше да опише единствено като нежен хумор. Сякаш в следващия миг тя щеше да разроши косата му.
Хм. Той не беше нейното малко момче. И все пак идеята за нейната ръка в косата му, дори да го погалеше като малко момче, прониза тялото му с желание.
– Елате на горния етаж – подкани я той. Изкушението явно наистина беше неустоимо, защото тя го последва към стълбите. – Ще ви хареса.
– Чао, Доминик – измърка брюнетката, като взе торбичката с шоколадовите бонбони и направи дискретен жест в смисъл: ще ти се обадя по-късно.
La salope[17], помисли си Дом с уважение. Сигурно затова ѝ беше хвърлил око първия път. Харесваха му жените, които отвръщаха на удара и играеха мръсно.
Той погледна своята непозната, очите ѝ отново бяха станали студени, дистанцирани, недоверчиви. Е, той не за първи път щеше да преодолее невъзможна бариера. Дом ѝ се усмихна.
– Елате – ела да ме видиш в стихията ми.
В последния момент Дом си спомни, че трябва да върви зад нея. Като тийнейджър, някакво подразнено момиче го беше порицало за липсата на галантност и това беше едно от нещата, които беше изтъкнало – че мъжът трябва да върни зад жената нагоре по стълбите. Дом бе отказал да я послуша. Навремето той за нищо на света не би се поставил в позицията на нечий слуга, бил той мъж или жена.
Но това не беше чак толкова лошо, помисли си той, докато вървеше зад нея нагоре по стълбите. Той не се чувстваше като неин слуга, а като дискретен воайор. Така успя да огледа дупето ѝ, докато тя се изкачваше и дори планира да ѝ помогне да го закръгли, тъпчейки я с неустоими вкуснотии на горния етаж. А ако тя залитнеше по тясната вита стълба, той можеше да я хване.
Озари го просветление. Може би това беше причината мъжът да се изкачва зад жената по стълби. Но дали трябваше да върви пред нея, когато слизаха надолу?
Това нямаше да е толкова приятно, защото тогава нямаше да може да оглежда дупето ѝ, но пък му хареса идеята, че ако тя се спънеше, щеше да се озове върху неговите широки рамене и да го прегърне. А той нямаше да я остави да падне.
Дом се засмя тихо. Може би, с малко късмет, тя щеше да залитне, защото беше прекалено заета да оглежда неговото дупе. Бяха му казвали, че има хубав задник, въпреки че контекстът беше откровено мръсен, отбеляза той, докато следваше мадмоазел Инкогнито нагоре по стълбите.
– Тя няма да ми се обади по-късно – прошепна ѝ той в ухото, когато то се озова на нивото на устата му благодарение на двете стъпала между тях. – Тя дори не знае моя номер.