Джейми затвори устата си около бонбона, защото независимо какви бяха неговите причини, нейната беше... че устните ѝ можеха да докоснат неговия палец и показалец. Чувствителната кожа на устните ѝ потръпна при допира на топлите груби пръсти, а неговият шоколад порази вкусовите рецептори в устата ѝ – от загатването за морска сол, през горчивината, до сладостта, всичко започна да се топи върху езика ѝ.
Тя нехаеше какви бяха неговите причини. Нехаеше дали той беше привлечен от парите, нехаеше дори дали обичаше да прави секс с покорни почитателки. Независимо какви бяха неговите мотиви, тя все пак беше човекът, който получаваше повече. Цялото негово слънце и топлина, и емоционалност...
– Дом – каза някой и на двамата им отне почти минута, докато думата стигне до съзнанието им. Тя премигна, сконфузена, когато плътните черни вежди се сключиха и той накрая се обърна към говорещия.
– Извинете – каза нисък широкоплещест мъж, в чийто глас звучеше искрено съжаление. – Май не разбирам какво искаш да направя. Можеш ли...?
Доминик го прониза с убийствен поглед, но се извини на Джейми и отиде в стаята за готвене. Джейми го проследи с вдигнати вежди. Нима персоналът му го наричаше Дом? Говореха му на "ти"? Служителите на Силвен го наричаха шеф или мосю, и винаги му говореха на "вие".
Тя откъсна поглед от широкия гръб на Доминик и продължи да броди из лабораторията. Машината за обливане с шоколад имаше хипнотична притегателна сила. Каква деликатна, интимна каскада в сравнение с масивните потоци шоколад от промишлените машини във фабриките на Кори. Този тук беше много по-тъмен. Малките шоколадови сърцевини изчезваха под нея, подавани от възрастна жена в бяло, която ги нареждаше бързо и сръчно върху металната решетка; те излизаха от другия край облечени в лъскави шоколадови одежди. Като неуморна акробатка, по-младата жена ги докосваше с тънкия връх на ножа като с вълшебната пръчица на кръстницата от приказките, за да направи шоколадовите одежди достойни за бала.
Джейми искаше да бъде тези сърца от ганаш. Да изчезне в разтопения шоколад, да се скрие от света в топлата тъмнина. Тя погледна неволно към Доминик, наполовина обърнат към нея, сякаш не искаше да я изпусне от поглед, и прехапа устни.
Джейми осъзна, че двете жени до машината си разменяха весели, любопитни погледи, леко усмихнати, и се изчерви смутена.
Всички стени около стълбата бяха от стъкло. Дали оттук се виждаше красивият салон? Може би бялата стена с релефните рози? Тя се промъкна до мястото, където между стъклото и спираловидната стълба се образуваше малък заслон за един човек, до вътрешната стена с релефа от розови пъпки.
Да, оттук се виждаше част от салона. Това беше масата в дъното, където обикновено седеше тя. Сервитьорът тъкмо раздигаше недокоснатите сладкиши.
Някакво движение в кухните привлече вниманието ѝ. Доминик Ришар се беше обърнал да я потърси. Очите им се срещнаха от двете страни на стълбата и през двете стъклени стени. Той притихна съвсем неподвижен. И много голям.
Нещо в неговата поза я подтикна да се огледа за път за бягство, като преследвано животно. Но изход нямаше. Ако напуснеше този тесен ъгъл от стъкло, тя щеше да тръгне право към него и той щеше да я проследи.
Като гладен хищник, той не дочака тя да дойде при него. Проследи стъпките ѝ, хвана я натясно в нейното стъклено убежище. Хищник? Откъде ѝ идваха тези идеи? Тя не беше апетитната брюнетка. Той беше прекалено едър хищник, за да преследва някой с нейния ръст. Все едно пантера да дебне щурец. Нещо, което пантерата би направила само ако умираше от глад, а той определено не умираше от глад.
Дом спря пред нея, приклещвайки я в тесния ъгъл между стъклото и стената, раменете му се опираха в тях. Спиралата на стълбата беше зад нея, от другата страна на стъклото.
От тялото му полъхваше топлина. Тя потръпна, облъхната от тази топла милувка още преди той да я е докоснал. Той беше толкова близо, че тя виждаше бледия розов обрив по гладката му челюст, което предизвика нова гореща вълна през тялото ѝ. Толкова нежна ли беше кожата му? Или той се бръснеше прекалено бързо, нетърпелив да се хвърли в живота?
– Надничаш ли понякога от тук в салона, за да видиш дали има някой известен гост? – попита тя.
Дом погледна към нейната обичайна маса и обратно към нея със странно, предпазливо изражение.
– Тук често има известни хора. А ние обикновено сме много заети.