Доминик я прониза с убийствен поглед.
– Разбито сърце, призраци, трохи – какви фантасмагории си разказвате за мен в кухнята, по дяволите, когато не ви чувам? – той никога не правеше секс с жени, които имаха сърца. А дори да имаха, техните сърца не биеха за него.
– Нищо. Просто разсъждаваме над възможните резултати от твоите действия, шефе, но според мен сме близо до истината – Сели го възнагради с дяволитата си усмивка и се отдалечи на още няколко крачки. Естествено, неговата въздишка на облекчение беше преждевременна, защото тя се обърна за последния изстрел.
– Е, ако бяхме надарени с творческо вдъхновение, можехме да измислим този сценарий – тя махна с ръка на Дом, заклещен в ъгъла между стъклото и камъка, погълнат от случващото се в неговия салон на долния етаж.
Той изви мускулестото си рамо под ъгъл, за да изключи лицето на Сели от полезрението си, и се съсредоточи върху масата на луничавата непозната.
По дяволите, тя си бе отишла.
Рак, помисли си той през нощта, пронизан от леден страх. Може би това обясняваше шапките, качулките и шаловете, които винаги скриваха косата ѝ. Може би това обясняваше призрачната ѝ слабост и способността ѝ да седи неподвижно цяла вечност и да попива живота му.
Той започна да приготвя чиниите с нейните поръчки лично – подреждаше сладкишите с естетическа прецизност, след което добавяше малки подаръци изненади: например миниатюрна кула от три от неговите квадратни bonbons, току-що излезли от залата за ганаширане, където тавите с бонбони лежаха върху метални решетки в очакване да ги отнесат в салона, за да попълнят витрините.
Той заставаше на тайното си местенце над салона, за да види нейната реакция. Тя не се усмихваше. Но захапваше бонбоните бавно, полека, изяждаше малкия четириъгълник на две, понякога дори на три хапки, сякаш искаше да се наслади на всеки един аспект от вкуса му. На неговата текстура върху езика си.
А когато привършваше с него – с тях, с шоколадовите бонбони, – тя винаги си тръгваше. Ставаше. Изтърсваше трохите от скута си, ако беше изяла някой от неговите прочути десерти от хилядолистно тесто с шоколадов пълнеж. Оставяше пари в брой, нито веднъж не плати с карта, така че той да научи името ѝ.
Дали той си въобразяваше, или костеливата ѝ фигура се беше смекчила, след като една седмица го беше поглъщала?
На шестия ден той разкри укритието си, напусна внезапно наблюдателния си пост, когато я видя да се изправя. Стъпките му бяха прекалено шумни, прекалено силни по металната спираловидна стълба, която се спускаше в залата. Дом успя да стигне до средата, когато тя застана пред вратата. Тя не се обърна да види откъде идва шумът. Застана неподвижно, докато плъзгащите се стъклени врати се отвориха и раменете ѝ потрепнаха във въздишка. После излезе на улицата.
Гийомет и двамата сервитьори го изгледаха изпод вдигнати вежди. Той се обърна рязко и се върна в своята лаборатория.
На седмия ден едва се сдържа да не отвори магазина, въпреки че никога не отваряха в понеделник, защото – какво щеше да прави тя? Къде щеше да отиде без него?
Той устоя на глупавия си порив и прекара целия ден, бродейки безутешно из Париж, ту яхнал своя мотор, ту пешком, обиколи всички туристически забележителности, което беше абсурдно. Разбира се, човек трябваше да намери време да се наслади на красотата на своя град и да не го оставя изцяло на туристите, но вероятността да видиш някого в Лувъра, когато дори не си сигурен, че въпросният човек е там... беше близо до нулата. Съзерцаването на Нике от Самотраки[3], която се извисяваше над тълпите в крилото "Ришельо", изпълни Дом с вдъхновение, осени го с вкусове и текстури, погъделичка небцето му, докато той се опитваше да измисли рецепта за шоколад, който да нарече "Победа".
Той харесваше Нике от Самотраки. Устременият, тържествуващ крилат мрамор би символизирал същността на душата му, ако той съумееше да я пречисти от нейния мрак и да я направи толкова красива.
След Лувъра Дом отиде дори до Айфеловата кула, която не беше посещавал от десетгодишен, когато ги бяха завели на екскурзия от училище. Изкачи първите два етажа пеш, все по-нагоре и по-нагоре, наслаждавайки се на очаквания протест на краката си, и разгледа ширналия се под него Париж. Неговият град. Навремето низвергнат от космополитния град, той беше завладял Париж и го беше нарекъл свой.
Дом харесваше Айфеловата кула. Тя сияеше над града в продължение на толкова много години, а той едва сега осъзнаваше този факт. Харесваше му нейната невъзможна, фантастична сила, масивната мощ на видения отблизо метал. Харесваше му фактът, че тя се бе издигнала над всички недоволства и критики, заобикалящи раждането ѝ, и бе поставила отпечатък от силата си не само върху града, но и върху целия свят. Дом извади малкия си бележник молескин, който винаги носеше в себе си, и дълго скицира извивките и ъглите на болтовете, металните планки – бъдещи фигури за повърхността на неговите шоколадови бонбони.
3
Една от най-известните статуи в Лувъра, Крилатата победа, или Нике от Самотраки, е намерена през 1863 г. на остров Самотраки, раздробена на повече от 300 парчета. –