Той зарови пръсти в късата ѝ коса, проследи извивката на тила ѝ, спусна се надолу по шията ѝ, по рамото, по ръката. Тя въздъхна под възбуждащата ласка и се облегна па вратата. Тялото му превключи на свръхскорост. Това беше, да.
Дом натисна с ръка корема ѝ и я плъзна нагоре по ребрата, мъчително бавно, докато дланта му се озова под гърдите ѝ. Тя притвори очи и отвори устни.
– Джейми – прошепна той. Името ѝ толкова много приличаше на други едни думи, че страхът и желанието се заблъскаха в него в някаква странна дива хармония.
Тя потръпна и изви главата си леко встрани, давайки му достъп до брадичката и гърлото си. Той се възползва от поканата, прокара устни съвсем нежно от ъгъла на устата ѝ, проследи линията на челюстта и се спусна надолу по шията ѝ.
– Джейми – промълви той и сърцето му се опита да спре, сковано от ужас от думата, но тялото му възкръсна. – Какъв е кодът?
Ръцете ѝ се заровиха в косата му. Той трябваше да си наложи да се отлепи, за да ѝ позволи да се завърти, опряла рамо в гърдите му, и да го въведе.
Не бъди глупава, искаше да ѝ каже един глас от неговото тийнейджърско минало. Не ми позволявай да видя кода. Не ме пускай вътре. Той го заглуши безмилостно.
Когато вратата се отключи, той я отвори моментално и я поведе навътре. Вратата се захлопна зад тях. В тъмното той я вдигна, сложи я да възседне бедрото му, така че да освободи ръката си, и обхвана гърдата ѝ, която до този момент не бе дръзвал да докосне. Този път устните ѝ го посрещнаха отворени.
Вратата – към нещо ценно – го посрещна отворена. Това му подейства насърчително.
Тя обичаше да изяжда нещата на малки хапки, напомни си той. Тя седеше в салона часове наред. Тя обичаше да не бърза. Затова той щеше да ѝ се отдаде бавно, тук близване с език, там вкусване, после захапване на устните ѝ, ефирно плъзване на неговите. Това обаче беше толкова трудно, че тялото му трепереше от усилие. В опит да се откъсне от нея Дом опря ръце на вратата от двете страни на главата ѝ. Единствената ѝ опора, както беше възседнала бедрото му, бяха ръцете ѝ, вкопчени в неговия гръб.
Това му харесваше. Харесваше му как тя се вкопчваше в него. Отново с усилие на волята отлепи устни от нейните, задъхан.
– Кажи ми накъде да вървя – сигурно ѝ прозвуча като някой дивак, като мъж, който не умее да се владее.
Тя му посочи стълбите. Той я вдигна, така че краката ѝ да обвият бедрата му, и я понесе нагоре. Спря няколко пъти, защото оставаше без дъх, но не заради стълбите или от тежестта ѝ. Спираше, за да я целува, сграбчил перилото на стълбището, за да не се търкулнат надолу по стълбите.
На нея това ѝ харесваше. Харесваше ѝ. Неговият вкус ѝ харесваше.
Той взе ключа за апартамента от нея, защото тя изглеждаше толкова изгубена в целувките, че можеше да го остави да я целува облегната на вратата. Но ако в живота на Доминик имаше една врата, която трябваше да отвори, то тя беше тази.
Двамата влязоха вътре и той спусна резето, оставяйки навън целия проклет свят.
Легло, напомни си той, като се огледа наоколо, виждайки като през мъгла малко жилище, дъсчени подове и червени завеси. Никакви стени, никакви подове. Легло или може би диван, защото ето там имаше един и – легло!
Куфарът на пода в спалнята прониза сърцето му, което се сви на топка от удара. Капакът беше подпрян на стената
– Куфарът беше пълен, някакви дрехи лежаха сгънати върху скрина. Тя дори не беше подредила дрехите си в гардероба и чекмеджетата. Не бе разопаковала куфара си, готова бе да си тръгне.
Доминик не обърна внимание на сърцето си. Никой в живота му не се бе отнасял с търпение към него, късно беше да сменя тактиката си. Той включи най-близката лампа, Джейми се скова и се отдръпна от него.
– Аз не... изключи я – помоли го тя.
Той се поколеба с ръка на ключа.
– Наистина ли? – попита разочарован. Тя стоеше в индиговосинята туника, която скриваше отпечатъците от ръцете му там, където той ги бе притискал до тялото ѝ, но лицето ѝ пламтеше, устните ѝ бяха подпухнали и червени, очите ѝ бяха потъмнели и гладни. В тъмното той нямаше да може да види дали тялото ѝ също пламти, накъде водеха луничките, как откликваха те на милувките му.
Устата ѝ замръзна в упорита гримаса. Тя понечи да скръсти ръце пред гърдите си. И той изгаси лампата.
Дом все пак я виждаше на светлината от улицата, но по-скоро като силует в мрака. Бледите лунички и нюансите на изчервяването оставаха скрити. Следващия път, обеща си той, докато протягаше ръце към нея, притеснен от постоянните си опити да превърне случващото се между тях в нещо трайно.