– Не – той поклати глава като боксъор, който се опитва да осмисли хода на битката. – Аз... повече не мога да се владея. Кажи ми – кажи ми, ако ти причинявам болка.
Джейми погледна това изсечено лице на лошо момче, тъмната рошава коса, залепнала по потните слепоочия, катраненочерните му очи в мрака и се засмя невярващо.
– Ти – да ме нараниш? Ти си луд. Само, моля те. Моля те, искам те целия. Отдай ми се изцяло.
– Боже! – той прозвуча съкрушено. – Добре, това ще ти хареса, cherie. Няма да е бавно.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Джейми сънуваше слънчеви лъчи. Те се процеждаха през дебелата сянка на банановите листа, през втори балдахин от какаови листа и играеха по кафявите листа, които скърцаха меко под краката ѝ. Ръката ѝ галеше грапавата обвивка на един какаов плод, голям колкото топка за ръгби. От дървото надзъртаха нежни цветове. Някакъв мъж ѝ се усмихна и пое плода, разцепи го с умел удар на своето мачете, после ѝ подаде разполовения плод. Вкусът не можеше да се сравни с нищо друго: бял и месест, това не беше праскова, нито манго, нито киви, а какаов плод, който по нищо не приличаше на шоколада, в който щеше да се превърне.
– Това е изумително – каза Джейми. Тя се гордееше с този мъж, гордееше се със себе си. Той беше решен да успее със своята малка ферма, опълчил се на робството, което беше познал, отвлечен едва единайсетгодишен. Тя го беше финансирала с парите на Кори. Беше учредила програма за неговата ферма, която осигуряваше образование за децата, докато навършат четиринайсет години, а после им позволяваше да работят по три часа платено и да посещават училище, докато навършат шестнайсет. Много родители бяха убедени, че няма полза от училището, защото образоваше децата им за възможности, каквито те никога нямаше да имат, затова тази комбинация се беше оказала най-приемлива за този регион. Вече нямаше робство, нямаше побои, нямаше непосилни товари, носени от малки деца. В съседните ферми бяха научили за програмата; всички в околността искаха да се включат. И Джейми откликваше. Променяше облика на целия регион. Тя можеше да промени целия свят, ако упорстваше.
Мъжът ѝ се усмихна лукаво, доволен. Тя продължаваше да върви, навлизаше все по-дълбоко и по-дълбоко в плантацията, докато, както става в сънищата, се озова на бреговете на Амазонка, нищо че беше на друг континент, където какаото растеше в естествения си хабитат, в гъстата тъмна гора. Тя се усмихна, защото тук беше в пълна безопасност, щастлива. После речният бряг пропадна под нея и някакви корави ръце я измъкнаха от водата, и...
Тя се събуди с вик, задъхана от пронизваща болка. Не. Не. По дяволите, този сън започна толкова обещаващо. Кога щеше да успее да избяга от кошмарния му край?
Джейми потърка очи и се огледа. Ако беше изкрещяла в съня си и... беше потърсила нечия закрила.
Него го нямаше. Едва започваше да се зазорява, а него вече го нямаше.
Джейми въздъхна. Всъщност тя не беше очаквала той да е там. Би било хубаво, но... тя нито за миг не се беше залъгвала с напразни надежди.
Джейми пъхна ръце под главата си, картините от изминалата нощ изтласкаха последната секунда от съня ѝ. Тя се усмихна сънено с изранени от целувките устни и потъна в мисли за него. Бяха се любили часове. Или той я беше любил часове наред. Той я беше изтощил. Тя си спомни как бе ставала все по-покорна, наситена с него, и все пак искаше още, докато той имаше сили да я гали с ръце и устни.
За първи път от един месец Джейми се будеше, усещайки болки в тялото, които не я вбесяваха, не я изпълваха с желязна решимост и не хвърляха тъмни сенки върху нея. Вместо това я изпълваха с радост. С чувството, че ги е заслужила. Защото е жива.
Каква изключителна нощ! Тя никога, никога не се беше озовавала в положението на онова момиче, запратило гащичките си на сцената, което рок-идолът отвеждаше със себе си. Може би съдбата най-после беше склонила да сбъдне мечтата ѝ.
Усмивката не слизаше от лицето ѝ през цялото време, докато ядеше здравословната си закуска и вземаше душ. Когато се облече, Джейми отвори високите френски прозорци за пролетната сутрин и включи лаптопа си за първи път от една седмица.
Тя щеше да успее. Отново щеше да бъде силна. Усещаше го, сякаш бе изцедила цялата сила на Доминик Ришар и се бе заредила с нея.
Скъпа Джейми, гласеше съобщението от Антоан Сумбуну, шефа на един от най-големите фермерски кооперативи под шапката на "Кори".
Благодаря за имейла от твоята секретарка, с който ни уведомиха, че ти си добре.
Кейд беше човекът, който назначи секретарка, за да отговаря на имейлите с пожелания за скорошно оздравяване. Джейми не беше в състояние да ги поеме.