Кога мислиш, че ще можеш да се върнеш в Абиджан? Надявам се, че някой ден в близко бъдеще ще можем да проведем кръгла маса по въпросите на устойчивото производство на какао, както планирахме. Между борбата за власт и санкциите тук нещата не вървят добре. Фермерите едва оцеляват, а ти знаеш какво означава това...
Означаваше, че условията на труд стават все по-ужасни и нечовешки. Означаваше, че експлоатацията и трафикът на хора растат.
Всички сме много щастливи, че ти си по-добре. Кога ще те видим отново?
Джейми опря чело на масата, после обви главата и тила си с ръце, разперила широко пръсти, за да ги прикрие. Точно когато си мислеше, че е овладяла гаденето, студената пот и парализиращия страх, скочи от стола толкова рязко, че той падна назад и тя удари коляното си в масата. Джейми преметна чантата си през рамо и излезе от апартамента.
Навън, на улицата, далеч от онова, което я раздираше със своята непосилност и неотложност, тя се почувства по-добре. Париж я посрещна със своите зелени врати, кафенета с червени тенти и елегантни хора, със своята неизмерима дистанция от останалата част от живота ѝ.
Усмихната леко, тя погледна нагоре по улицата, в посоката, която водеше към салона на Доминик Ришар. Но Джейми нямаше да тръгне натам. Едно е да си страстна почитателка, друго е да си досадна лепка. Съжаляваше само, че не се беше запасила с повече от неговия шоколад, преди да се впусне в онази сексуална лудория, която я лишаваше от правото да се мотае в неговите владения.
Тя потъна в спомена за вечерта и нощта с него, докато се изпълни с топлина и удоволствие. Всичко друго избледня, озарявайки лицето ѝ с голяма щастлива усмивка. Джейми тръгна на юг към Сена.
– Еха! – възкликна Кейд пред Градините на Тюйлери, където тя и Джейми имаха среща. – Какво става с теб? – тя огледа сестра си. – Изглеждаш... изглеждаш... – очите ѝ се спряха върху врата на Джейми и се присвиха. – Да не си срещнала някой мъж?
– Нямам ли право на личен живот? – сряза я Джейми и уви шала около врата си. Доминик имаше много остра брада.
– Не – каза Кейд. – Твоето чувство за лично пространство е прекомерно. Вече ми ходиш по нервите. Кой е той? – лицето ѝ обаче се разведри. – Парижанин ли е?
Джейми изгледа остро сестра си.
– А ти защо се радваш толкова много?
Кейд изключи ведрото изражение със силата на волята си, с която упражняваше и контрол в съвещателните зали.
– О, не знам – Кейд сви рамене с безразличие. – Просто, нали знаеш... – Тя зарея поглед към децата, които пускаха разноцветни лодки в езерото. – Ще бъде приятно, ако ти също решиш да живееш в Париж. В противоположния край на Париж, разбира се.
– Кой ще ръководи "Кори"? – попита сухо Джейми.
– Татко. Той е на петдесет и три и изобщо не е готов да пусне кормилото, независимо какво казва. Аз също не съм готова да се оттегля напълно, но разсъждавам в дългосрочна перспектива и смятам, че когато татко поиска да се оттегли, можем да назначим изпълнителен директор. Но дотогава има поне петнайсет години, дори повече. Мили боже, нали не мислиш, че някой от нас си въобразява, че ти би поискала да се заемеш с управлението на бизнеса?
Не, нищо подобно. Но все пак. Джейми скръсти ръце. Тя не знаеше защо толкова се дразнеше, че след като цял живот се беше опитвала да убеди хората в своята непригодност за дадена роля, накрая те приемаха тази непригодност. Но точно сега почти всеки намек, че тя не може да направи онова, което беше решена да направи, ѝ късаше нервите.
– Дядо Джак иска да поема управлението.
– А ти съгласна ли си? – попита учудено Кейд. – Аз мислех, че ти харесва да работиш с дребните фермери. Това е нещо... – тя се замисли върху избора си на думи, но каза меко: – Ти постигна удивителен напредък. Знаеш това, нали, Джейми?
Точно сега Джейми не искаше нищо друго, освен да седи в салона на Доминик Ришар и да яде шоколадови бонбони и сладкиши от хилядолистно тесто. Но това рано или късно щеше да му омръзне. Не можеш да се вкопчиш в живота на някой мъж като ларва и да изсмукваш всичко красиво от него. Тя цял живот се беше опитвала да не бъде паразит.
Джейми се страхуваше да се върне там. Предишната нощ... неговите ръце върху тялото ѝ, навсякъде, нейната пълна откритост... Тя усети как се изчервява пред сестра си.
– Аз изобщо не искам да ръководя "Кори", не – каза тя. Въпреки че, ако не вършеше нищо друго, може би поне трябваше да зарадва баща си и дядо си? Поне веднъж.