– Значи тя те е вдъхновила? Е, как се казва? – попита непочтително Сели, като смушка с лакът в ребрата собствения си шеф и един от водещите парижки шоколатиери, когато той слезе от плота, за да се включи в обичайната работа и защото скулптурата отново започваше да го ужасява.
Той се поколеба, после се усмихна смутено. За бога!
– Джейми – той не можеше да произнесе името ѝ, както го казваше Джейми, с твърдото "дж". Когато той го казваше, всеки път излизаше меко и копринено и се понасяше във въздуха като неуловимо, останало неизпълнено обещание. Обичам... Какво? Косата ти, твоята усмивка, твоите лунички, начина, по който ме гледаш, как те усещам в ръцете си.
Единственото нещо, което не можеше да бъде, беше Обичам те, защото то щеше да прозвучи различно, Je I 'aime, без друго възможно значение.
– Не може да бъде! – възкликна Сели. – Измислила го е! Джейми?
Той се поколеба, топлото чувство в него замръзна. Наистина ли го беше измислила?
– Ако това е истинското ѝ име, тогава е невероятно слааадко! – изтананика Сели в екстаз и се понесе с танцова стъпка, грабнала тенджерата с ганаш към залата за охлаждане. – Което е смешно, защото става дума за теб! Размекнал си се! Това е върхът! Кога ще я видиш отново?
– Сели, можеш ли да си гледаш работата и да си разкараш задника от личния ми живот? Мамка му! – Дом се изнесе с ръмжене, за да спаси забравения на огъня карамел па Аманд. Часът беше 15:27. Той всеки момент щеше да изтръгне този часовник от стената и да го запрати на улицата.
Нея все още я нямаше.
Доминик отиде във фитнес залата веднага щом излезе от лабораторията. Първо се изтощи с щангите, после направи няколко рунда бокс, в които размаза противниците си, наказвайки ги безмилостно за това, че веднага щом си тръгнеше оттук, щеше да отиде да виси пред вратата на нейния апартамент, без да знае дали тя щеше да го пусне да влезе.
Дом се връщаше в залата с щангите, когато я видя. Най-страшното беше, че сърцето му не спря да бие, когато я видя. Напротив, започна да бие отново. Той беше преживял бруталната тренировка с тежести, няколкото рунда бокс, без нито един удар на сърцето си.
Тя лежеше на една пейка, зачервена и потна, лицето ѝ беше изопнато от напрежение заради тежестите, които буташе с ръце. Беше облечена в синя плетена блуза, с отделни ръкави, така че само раменете ѝ бяха голи, което беше странно, защото явно ѝ беше горещо. Беше затворила очи, съсредоточена върху физическото усилие, така че не го видя веднага.
Дом коленичи до нея. Толкова близо до изопнатите раменни мускули и нежната извивка на бицепсите ѝ, напрегнати с всичка сила. Достатъчно близо, за да проследи с пръсти фините капчици пот по кожата ѝ и да ги опита на вкус. Боже, защо да се бави толкова? Достатъчно близо, за да се наведе напред и да долепи устата си до изопнатия мускул на рамото ѝ...
– Джейми – прошепна той. Как обичаше да изрича името ѝ. Всеки път нещо в него трепваше.
Очите ѝ се отвориха стреснато, ръцете ѝ потрепериха и той пое лоста с тежестта и го върна в леглото му. Тежестта не беше голяма. Дом можеше да я повдигне с една ръка, дори под този неудобен ъгъл. Странно. Не би допуснал, че човек, на чието лице беше изписано такова усилие, който изглеждаше толкова решителен, вдигаше толкова незначителна тежест. Може би тя тренираше съвсем отскоро?
Джейми се надигна на лакът на пейката, задъхана, със силно зачервено лице. От усилието? Заради него? От спомените от снощи?
Дом ѝ се усмихна, готов да я оближе цялата.
Може би той щеше да я убеди да включат лампата този път, да му позволи да провери какво се случва с тези лунички под топлината на ръцете му. Дали се изчервяваше цялата?
Тя му се усмихна с плаха усмивка и през тялото му премина желание да я вдигне и да я изнесе оттук, да вкара в действие загретите мускули. Ама че грубиян беше. Дом се зачуди какво ли си мислеше тя, виждайки го такъв, без ръкави, с издути бицепси от тренировката, със залепнала за слепоочията коса.
– Не знаех, че идваш в тази зала.
– Само от две или три седмици – каза тя. Дом обожаваше гласа ѝ, дрезгав, плътен и задъхан. Джейми се опитваше да успокои дишането си. Прииска му се да ѝ направи нещо, от което да не може да си поеме дъх. – Обикновено идвам сутрин.
Но не тази сутрин, помисли си той с бавна усмивка. Тази сутрин, когато той я беше оставил на разсъмване, за да отиде на работа, тя сигурно беше спала до много, много късно, упоена от неговото ухание по чаршафите.