Погледът му се плъзна нагоре по тялото ѝ, до устата ѝ. И без това не можеше да направи друго. Ако не бяха заобиколени от звънтящ метал и запотени тела, неговата уста вече щеше да е върху нейната.
– Ти не дойде днес – прошепна той и тя се изчерви силно. – Липсваше ми.
Устните ѝ затрепериха. Тя го погледна така, сякаш беше най-безцеремонният лъжец на света, който за първи път се опитва да каже истината. Дом установи, че знае какво да нрави. Цяла нощ беше любил тялото ѝ и то го беше научило на нещо. Тя имаше нужда да ѝ вдъхват увереност. Той хвана ръката ѝ, потри я леко, така че палецът му да легне плътно в дланта ѝ и я целуна. В първия момент тялото му потъна в копринено топло блаженство от допира с нея. И ако той можеше да се възползва от всички онези стереотипи за французите, то беше сега.
– Ти скоро ли свършваш? – попита тихо.
Под тясната плетена материя на блузата зърната ѝ се очертаха. Дом отново трябваше да потисне порива на тялото си. Това е обществено място, Дом. Дори ти не можеш да ѝ налетиш тук.
– Аз... аз всъщност тъкмо дойдох – призна неохотно тя.
Той прокара палеца си от дланта до китката ѝ.
– Колко дълго продължава твоята тренировка?
– Около час – очите ѝ постоянно се местеха към различни части на тялото му, към бицепса, раменете, устата, челюстта. Неволно Дом прокара опакото на свободната си ръка по брадата си. Мамка му, вече беше набола. Ако започнеше да се бръсне по два пъти на ден, щеше да се изрине. Той огледа шията ѝ, опитвайки се да различи между луничките и изчервяването дали снощи ѝ беше оставил следи.
Палецът му се плъзна по-нагоре, описвайки малки осморки по най-чувствителната вътрешна част на ръката ѝ.
– Може ли да дойда да те взема? Може ли да те заведа на вечеря?
Вечеря? Тялото му нададе болезнен вой. Не отново, по дяволите! Ще минат часове! Часове, преди да може да се докопа до тези малки напрегнати мускули. Обаче тялото му трябваше да се научи на самодисциплина. След подобна тренировка тя в никакъв случай не трябваше да пропуска основно хранене. Тя го погледна, синевата на очите ѝ го омая, когато тя прехапа долната си устна.
– Часът ще е едва шест – спомена кротко тя. Нито един ресторант в Париж не сервираше преди седем и половина. Имаше за запълване час и половина.
– Може да се разходим из града, вечер е много красиво – чу се да казва Доминик.
Ах, ти негоднико! изплака тялото му. Ах, ти мазохистичен негоднико.
Но някаква част от него беше нащрек за нейния отговор, неспокойна, изплашена.
– Искаш ли да се разходиш с мен?
Тя премигна, и наистина, това изчервяване трябва да беше заради него; тя вече си беше починала от тежестите.
– Да.
Знаеш, че си много по-добър в секса, отколкото в романтичните разходки, изтъкна горчиво тялото му. Съветвам те да запомниш това.
Млъкни, заповяда той на своя недисциплиниран, разглезен мъжки атрибут.
Добре, а какво ще ѝ кажеш? Имаш ли някоя блестяща тема за разговор? Само не смей да ѝ разказваш отново за детството си! Това е романтична разходка! Не може ли просто да се държим за ръцете и да мълчим?
Проклетият малък немирник се намуси. Аз лично мисля, че ще бъде много по-романтично да...
Я млъквай вече!
ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
Може би пълноценното романтично преживяване му харесваше, помисли си Джейми, поглеждайки едрия мъж, който вървеше до нея, стиснал здраво ръката ѝ. Може би той имаше нужда от всичко това, от страхотния секс, но също и от преданото, изтръгнато от тялото ѝ сърце, от тези разходки край Сена. Може би, ако Кейд беше проявила интерес да купи секс в неговия офис, той щеше да разхожда и нея край Сена. Може би щеше да държи ръката ѝ по същия начин.
Може би това беше просто инстинкт: да получи всички похвали от последната паднала в краката му почитателка. Джейми погледна неговата голяма, осеяна с белези ръка, която здраво държеше нейната. После вдигна очи към лицето му.
Доминик ѝ се усмихна, преди да погледне встрани. Със смутена усмивка, доколкото това бе възможно върху неговото изсечено лице на лошо момче.
Дом не говореше, но думите бяха излишни, когато човек беше в Париж през пролетта. По-добре да се съсредоточи върху хладния бриз от реката, който развяваше немирната му черна коса, върху мостовете, които се простираха над столетията, върху свежата млада зеленина на дърветата по кейовете. Вечерта падаше все по-късно и по-късно. Слънцето тъкмо започваше да залязва, обагряше в нюанси на розово, златно и сиво ниските перести облаци. Небето над тях беше синьо, но клонеше към сиво. Половината свят изглеждаше влюбен, двойки се разхождаха, хванати за ръце по бреговете на Сена. В далечния край на този залез, на запад, далеч надолу по реката, която блестешe в розово и златно, се издигаше Айфеловата кула, обвита в ниска мъгла.