Не му хареса, че тя отново не му позволи да включи лампата. Той улови основата на нощната лампа и си заповяда да я изключи, сякаш беше непослушно момче. Но тя беше красива, легнала до него, под меката светлина на уличните фенери.
– Прилича на лунна светлина – промълви нежно тя, прокарвайки ръка от рамото, надолу по ребрата, до бедрата му така, че го прониза болезнено, лудо желание и страх, сякаш той наистина беше скъпоценен за нея.
– Лунна светлина? Хм? – помисли си той, разтърсен от объркано плахо удоволствие. Звучеше красиво, но... недостижимо. Ефимерно.
– Градските светлини.
Доминик, ти си жалък. Нима помисли, че ти си лунната светлина?
– Никога не съм напускал Париж – ако не броим една глупава еднодневна екскурзия до Бретан. – Никога не съм виждал лунната светлина без конкуренцията на градските светлини и не съм прекарвал нито една нощ без изкуствено осветление.
Очите ѝ се разшириха от учудване.
– Аз съм била на места, където няма осветление, тоест няма изкуствено осветление, и там ти се струва, че ако се надигнеш на пръсти, звездите ще се заплетат в косата ти. А когато имаше пълнолуние, луната осветяваше целия свят – пръстите ѝ стиснаха подканящо раменете му. – О, ти трябва да дойдеш някой път! Толкова ще ти хареса да...
И точно когато сърцето му скачаше като похвалено кученце, тя замълча, лицето ѝ се затвори, тялото ѝ замръзна неподвижно. Едно беше сигурно, неволното включване на Дом в нейните бъдещи планове угаси нейното оживление. Той трябваше да се потруди усърдно, да потисне с привичното си нетърпение собственото си наранено сърце, за да я отпусне отново. Да размекне отново мускулите ѝ. Да чуе ускореното ѝ дишане. Да накара тялото ѝ да се извива, кожата ѝ да се притиска до чаршафите и до него.
– Джейми – той повтаряше ненаситно името ѝ. J'aime. Обичам, обичам, обичам как ми позволяваш да милвам главата ти, сякаш ми имаш пълно доверие. Обичам да притискам целувка ето тук, върху извивката на хълбока ти. Обичам... – да знаеш колко искам да ми позволиш да те видя. Харесват ми твоите цветове.
Леко колебание, после тя каза сухо:
– Искаш да кажеш, че ти харесва да гледаш как се изчервявам. Не.
– Така е – призна невъзмутимо той. – Искам да видя докъде стига. Дали се изчервяваш чак дотук? – устата му се плъзна по гърдата ѝ, точно над ареолата на зърното ѝ. – Всъщност какъв цвят са те? – той облъхна малката малинка, видя как тя се втвърди още повече. – Розови ли са, както, когато се изчервяваш? Или карамелени, като луничките ти? Тук имаш ли лунички? – той погали гърдите ѝ. Ръцете му изглеждаха толкова големи, толкова недодялани до нейните малки гърди с надзъртащи плахо зърна, сякаш в последен отчаян вик за помощ, преди да бъдат погълнати от грамадното чудовище.
Но на Джейми това ѝ харесваше. Дом погледна лицето ѝ и бавно и нежно описа кръг с грубия си палец върху зърното ѝ. О, да, това ѝ харесваше много. Очите ѝ се затвориха, дишането ѝ се учести, ръцете ѝ се плъзнаха по бицепсите му, стиснаха ги, но безуспешно. Бицепсите му бяха прекалено големи за нейните малки ръце. Но той почака. По тялото му все имаше нещо, което тя можеше да задържи.
Той наведе глава и сгуши лице до гърдите ѝ, тя потръпна от удоволствие. Дом изви брадичката си, колкото да я потрие в опакото на ръката си, която не изпускаше гърдите ѝ. Беше се избръснал след тренировката, тоест втори път за деня, и пет часа по-късно брадата му вече бодеше. Не, това не беше честно. Как другите мъже поддържаха лицата си толкова гладки? Дом съжали, че не беше започнал да упражнява тези джентълменски маниери още преди години, преди да я срещне, защото сега щеше да е значително по-подготвен.
Той вдигна глава. Очите ѝ бяха затворени, ръцете ѝ се опитваха да обхванат бицепсите му. На нея явно ѝ харесваше наболата му брада. Той прокара внимателно челюстта си над гърдата ѝ.
Тя простена тихо и ръцете ѝ пробягаха по раменете му, нежно, копринено. О, боже, помисли си той. Стори му се, че усети по раменете си нещо като мазол или мехур от спортните тренировки и тежестите. Това го накара да се върне при устните ѝ и да потъне в безкрайна целувка.
Прииска му се да увие ръцете си около нея и да я изстиска така, както умиращ от жажда човек би изстискал сюнгер до последната капка вода. Но не го направи. Не го направи.
Доминик я целуна. Без да бърза. Наслади се на целувката, с която тя му отвръщаше. Целуваше я все по-дълбоко и по-нежно.
Това му харесваше. О, да, харесваше му. Той вдигна китките над главата ѝ и се прехвърли върху нея, улови я в капан, наблюдаваше как се разшириха очите ѝ, как се ускори дишането ѝ, после отново се обърна по гръб и ѝ позволи тя да се качи върху него. Вдигна я, защото можеше да си играе с тялото ѝ с лекота, толкова беше прекрасно.