На лицето ѝ се изписаха недоумение и потрес. Защо му трябваше да признава най-лошите подробности за себе си? Някаква част от него искаше тя да открие истинската му същност, за да избяга на безопасно разстояние.
Целият гняв сякаш се оттече от нея, оставяйки я посърнала и изцедена. Сърцето му се сви. Не посървай заради мен. Моля те. Тя погледна към Силвен в другия край на паркинга и болката го смрази. Ако избереше да се качи в буса на Силвен...
Джейми потърка челото си с изморени пръсти, но не можа да изтрие бръчките.
– Не е ли очевидно от кого се интересувам? – попита тя тихо. – Случилото се между нас, то... – гласът ѝ заглъхна и тя преглътна, после се насили да продължи – това нещо обичайно ли е за теб?
Доминик не каза нищо, само дишаше накъсано и я гледаше. Всъщност да, повечето жени се държаха като сексманиачки около него. Но това беше само секс, те се пристрастяваха само към секса и нищо друго. Така че за останалото той не знаеше. За него това беше нова територия. Не, тя не беше същата. Тя беше различна. Но нима наистина искаше него? Целия? Е, поне онези части от него, които той беше склонен да ѝ покаже?
– Мислиш ли, че бих могла да направя същото със Силвен утре вечер или че може би съм го правила преди няколко нощи?
Дом заби пръсти в мускулите си, сякаш за да ги разкъса при наплива от образи, които се заредиха в главата му. Защото той тъкмо от това се страхуваше. Толкова години се беше опитвал да се превърне в стойностен човек, а сега се проваляше при първото истинско изпитание. А връзката им беше едва от два дни.
Въздушна кула, а не връзка. Допреди четирийсет и осем часа той не знаеше дори името ѝ.
– Ходила ли си някога на плажа? – попита Доминик. Той беше ходил веднъж. Метна се на мотора и кара до Бреган, само на няколко часа път оттук. Беше прекалено стар, за да си построи пясъчен замък, макар че точно това искаше да направи. Почувства се самотен и глупав и се върна обратно същия ден.
– Много пъти – каза сковано Джейми. – Защо?
– Мислех си за пясъчни замъци – какво беше усещането да си направиш пясъчен замък. Текстурата на пясъка, водата, слънцето, радостта от градежа, а после накрая вълните го отнасят, не остава нищо, което да задържиш, не нанасяш никаква вреда. Не беше много по-различно от ваенето на фигури от шоколад.
Джейми погледна към Силвен, който чакаше търпеливо. Не тръгвай с него. Недей. Но ще постъпиш по-умно, ако си тръгнеш с него.
– Добре, разбрах – каза тя. – Те са забавни и мимолетни. Няма ли да провериш какво става с ванилията?
И да ѝ даде възможност да се измъкне със Силвен?
– Нека той да я вземе – процеди студено Дом в ущърб на собствените си шоколадови бонбони в жестоката конкуренция за най-добрата ванилия в Париж, без да му мигне окото. После постави каската на главата ѝ. – Аз искам теб.
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Моторът беше ужасна препратка към ерата на икономическата и юридическата зависимост на жените, реши Дом. Независимо колко ядосана или решена да запази дистанция беше жената, тя нямаше друг избор, освен да те прегръща, докато ти я возиш накъдето си искаш.
Това го радваше, но сигурно трябваше да си купи кола възможно най-скоро. Къде щеше да паркира тази кола в близост до апартамента си, Доминик нямаше представа.
Най-вбесяващото беше, че Силвен ги следваше през целия път до центъра на града, независимо колко бавно се влачеше Дом, за да принуди съперника си да се откаже и да ги задмине. Особено като се има предвид, че Дом, ако не беше неговата безценна пасажерка, допряла бедра до неговите, можеше да издуха негодника по всяко време благодарение на по-голямата мощност и маневреност на мотора. И това щеше да е дяволски по-забавно.
Силвен изчака, докато светофарите и хората по тротоарите в сърцето на Париж даваха на Джейми възможност да се измъкне, когато поиска, след което пое в своята посока.
Глупак, помисли си Дом. Но успя да не му покаже някой вулгарен жест. Главно защото не искаше да се излага още повече.
Доминик спря пред апартамента на Джейми, преди да се поддаде на импулса да я отвлече. Тя свали каската на Сени и съблече якето му с мрачно изражение, погледна нагоре към прозорците на апартамента, после към Дом. Без да каже нищо, му подаде якето и каската.
Сърцето му започна да блъска диво, обзето от паническо отчаяние.
– Задръж го – дори тя никога повече да не го пуснеше горе, поне щеше да има частица от него в апартамента си.
Когато прибираше багажа си, тя щеше да погледне якето и да се замисли какво да го прави.