Кожата му си спомни докосването на ръцете ѝ, меката копринена милувка. За разлика от сладкарите на горния етаж Гийомет беше прекалено изискана и възпитана, за да му се присмее, но тя се зае да подрежда опаковките и витрините с необичайно усърдие, като от време на време го поглеждаше крадешком. Лицето ѝ се изчерви леко под дискретния грим, което подсказваше, че тя има доста точна представа в какъв контекст Доминик беше чул тази дума.
Той самият също се изчерви и се затича нагоре по стълбите.
– Ти ме използваш за романтично увлечение с французин, което можеш да опишеш в твоя пътеписен дневник, пали? – попита Дом същата вечер, докато се разхождаха.
Джейми беше дошла късно следобед, когато той вече се канеше да остави салона във вещите ръце на своя първи заместник. Той седна при нея, докато тя изяде най-новия му специалитет, тарталета, тънейки в еротична наслада с всяка хапка, която изчезваше между устните ѝ. После двамата тръгнаха покрай Площада на републиката нагоре по канала Сен Мартен. Доминик харесваше този квартал на границата между спокойствието на заможната класа и енергичните протести и многообразието. Той обичаше железните мостове и тъмните води, баровете на самия бряг на Сена, уличното оживление. Сгради от деветнайсети век се издигаха от двете страни на канала, построени навремето за работниците, а сега населявани от хора като него, които бяха успели да се сдобият с апартамент точно преди цените да се опрат в стратосферата. Дом често си мислеше, че двамата с района споделят някои общи черти, бяха създадени за тежък труд, а сега разкриваха красотата си на всички, които ги бяха подценявали.
Романтично увлечение беше висота, към която Доминик се стремеше в началото и би трябвало да го удовлетворява напълно. Но както при повечето негови амбиции, част от него вече се стремеше към по-големи и по-добри неща. А друга част посягаше да го удари през ръката, задето се пресягаше към тях. Само че Дом до неотдавна не се трогваше от удари през ръцете. Дори от самия себе си.
Джейми го погледна подразнено.
– Това се казва агресивна настойчивост, а?
Дом се опита да скрие самодоволството си. Щом тя забелязваше това едва сега, значи той се беше прикривал много добре. Джейми завъртя очи, като видя изражението му, но устните ѝ се извиха в усмивка. Тя погледна отново кафявочерната вода на канала. Двамата се облегнаха на перилата на един от по-ниските мостове, под шумолящия заслон на раззеленилите се дървета от двете страни на канала.
– Аз съм тук от три месеца, Доминик. Не съм тръгнала на лов за сувенири.
Три месеца? Тя се беше появила в живота му едва преди две седмици.
– Чии шоколадови бонбони си яла досега? – ревниво попита той. След всичките шоколадови бонбони, които направих за теб, беше казал Силвен. Силвен дори нямаше свой салон. Ако я хранеше със своите шоколадови бонбони, значи беше на някое тайно място.
– Харесвам "Ла Мезон де Сорсиер" – каза Джейми.
Това беше шоколатерията на Магали, годеницата на Филип, и нейните лели. Там приготвяха горещ шоколад и фигурки на вещици от тъмен шоколад и се преструваха, че омагьосват минувачите, което понякога вероятно изглеждаше смущаващо. Доминик недоумяваше защо горещият шоколад на Магали го изкушаваше толкова неудържимо, след като той беше човекът, който приготвяше най-добрия горещ шоколад в Париж.
Да, Дом можеше да си представи Джейми там, да попива атмосферата на вещерската магия със същата концентрация, с която вкусваше неговата. Да пие тяхното вълшебно какао. Да отхапва от техните шоколадови вещици. По дяволите, сега той ревнуваше от двойка шейсетгодишни лесбийки и тяхната племенница. Той погледна крадешком Джейми.
– Ти не харесваш жени, нали?
– Какво?
– Просто питам!
– Мили боже! – в гласа ѝ прозвуча примирение, предпазливост или умора. – Ти май си излизал главно с амбисексуални гимнастички, а?
Ами донякъде да. Доминик се замисли за момент за дължината на канала, за малките мостове, които се нижеха под светлината на старите улични лампи, толкова по-очарователни от масивните конструкции над величествената Сена.
– Всъщност аз не излизах с тях – той се постара да прозвучи неутрално.
Джейми стисна металния парапет. Но не го погледна с недоумение. Всъщност изобщо не го погледна. Стоеше надвесена над канала, съзерцаваше почти черната вода и преглъщаше информацията.
– Това е почти цветът на очите ти – каза тя накрая с някак сух, насмешлив тон.