Той излезе от кухните на "Красавицата и звярът", както се наричаше шоколатерията на Филип, и се озова в чаения салон с елегантно облечена клиентела, удобно разположена сред мраморните колони под релефите с лъвски глави и изрисувани тавани. И се закова на място.
Тя беше там. Жената, която не беше дошла тази сутрин. Тя седеше в чаения салон на Филип, пред едно от онези розови, въздушни, приказни творения.
Дом се почувства като пронизан в сърцето. Стоеше там, несъразмерно грамаден и тромав за това място, в черни рокерски дрехи, с разчорлена коса и глупавото избръснато лице. Той, който в най-добрия случай се бръснеше веднъж на четири дни, се беше бръснал всяка сутрин през последната седмица. Защо? По каква глупава причина?
Тя поднесе лъжичката до устните си, наслаждавайки се на Филип върху езика си. Вписваше се идеално тук, сигурно по-добре, отколкото в грубата каменна обстановка в неговия салон, въпреки глупавите розови пъпки и кадифени завеси. Жената остави лъжичката на масата и се загледа в десерта си за момент с малко тъжно, изморено лице.
Дом помръдна и тя вдигна поглед. Очите ѝ пробягаха по фигурата му, по кожените дрехи, по твърдия поглед. Лицето ѝ се затвори напълно и тя му отвърна със същия агресивен поглед, сякаш се канеше да измъкне отнякъде боздуган, ако той тръгнеше към нейната маса.
Проклета да е, помисли си Дом, толкова огорчен и безумно наранен – човек би помислил, че току-що бе заварил девствената си невеста в прегръдките на друг мъж през първата брачна нощ. Той излезе от салона, не се блъсна и не строши нищо, но сигурно защото хората и дори предметите сякаш се изпаряваха от пътя му.
Беше цяло чудо, че не катастрофира, докато летеше като луд из парижките улици. А хората продължаваха да се изпаряват от пътя му.
ВТОРА ГЛАВА
Дом отметна всичките си задачи за седмицата, отби се при доставчиците; придвижваше се нахакано през уличното движение, шофирайки като някакъв агресивен самоубиец. Когато се върна в своя шоколадов салон, беше около три часа следобед. И тя беше там.
Седеше на малката маса сама, на фона на розовите пъпки, обвила с ръце чаша горещ шоколад. Той почувства абсурден, неустоимо болезнен порив да изтръгне чашата от ръцете ѝ и да ѝ се разкрещи, задето се бе държала като невярна уличница, която се преструваше, че е негова, а същата сутрин беше поемала Филип Лионе в сладострастната си уста. Дом си даде сметка, че губи връзка с реалността. Той потисна порива така, както смазваше всичките си деструктивни импулси, като например да започне юмручен бой със Силвен Марки на някое шоколадово изложение.
Усетила появяването на такава огромна маса от черна кожа в красивата зала, неговата непозната habituee[5] вдигна глава. После сключи вежди, отчитайки, че го беше видяла по-рано тази сутрин. Когато тя срещна очите му, лицето ѝ отново се затвори, сякаш бе готова да го прониже с камата си, ако той дръзнеше да се доближи.
Дом се обърна, опитвайки се да смекчи изражението си, да добие по-приветлив вид, преди тя да го види отново. По дяволите, тя не знаеше ли, че той беше приготвил тази tarte an chocolat et аи citron vert[6], която вкусваше в момента? Е, не точно тази, защото беше прекарал сутринта нацупен навън, но той беше измислил рецептата и беше обучил сладкарите си да я правят точно така, както той искаше.
Гийомет слезе на долния етаж с две чинии в едната ръка, което означаваше, че в салона имат много работа и не достига персонал. Доминик съблече черното кожено яке и изтича нагоре по стълбите, така че непознатата да види, че той работи тук. Дори му хрумна да даде пътьом някоя дружелюбна заръка на Гийомет – така непознатата щеше да види кой ръководи хората тук.
По дяволите, ако Силвен или Филип влезеха в собствените си шоколатерии в градски дрехи, всички щяха да ги познаят. Клиентите нямаше да се притеснят, че някакъв страховит грубиян от улицата е влязъл в салона, за да създава неприятности. Жените нямаше да посегнат към боздуганите си.
На горния етаж, в най-красивата кухня в Париж – лаборатория, пълна със светлина от големите прозорци, с дълги мраморни плотове, той се преоблече в своята сладкарска куртка. През него премина трепет от радостно ликуване както всеки път, когато видеше яката в цветовете на Франция, неговата награда за Най-добър шоколатиер на Франция. Прииска му се да я притисне до гърдите си като обезумяло от щастие дете. Но не го направи. Облече я така, сякаш най-естественото нещо на света беше той да има правото да носи тази яка.