Дали той не беше калта, в която затъваха колелата ѝ? Дом се намръщи, дълбоко обезпокоен от тази възможност, но се насили да се съсредоточи върху нейното презрение към самата себе си.
– С каква работа се занимаваше по-точно?
Джейми го стрелна с поглед. Явно подбираше внимателно думите си.
– Условия на труд и устойчиво развитие. Впоследствие усилията ми се насочиха към детския труд, по-специално към експлоатацията на детски труд и заробването на деца.
Думите ѝ го потресоха. Дом се загледа в своите осеяни с белези грозни ръце и си спомни първия ден в скотобойната, когато беше на дванайсет години. Навремето той не го осъзнаваше, но ако беше имал дори най-малка представа за правната система на родната си страна, поне би имал някакъв избор. Дори с цената на пълното с неизвестни бягство от познатата ситуация той несъмнено щеше да оцелее в приемно семейство.
– Разполагах със солидни протекции – продължи сухо Джейми. – Не си ме представяй като герой, защото определено не съм. Но с тази подкрепа успях да променя много неща към по-добро.
Дом не мислеше, че си представя герой. Герой. Той излизаше с герой. Той.
– А защо спря?
– Казах ти – тя го погледна плахо. – Защото съм разглезена лигла и вече не издържам.
Сигурно беше адски трудна работа. Дом се запита дали тя някога щеше да бъде готова да му разкаже подробностите, да прекрачи отвъд мъгливото "икономическо развитие в страните от третия свят", или ѝ беше непосилно трудно да разказва за това. Веднъж беше прочел, че много от медицинските сестри и лекарите в бърза помощ напускат, защото, колкото и добри дела да вършеха, просто не издържаха да гледат лошотията на света ден след ден.
– Изтощила си се – изведнъж му просветна. Лицето ѝ, докато седеше в неговия салон, попиваше вкуса и момента. Дом се пресегна и уви грубите си длани около нейните слабички ръце на героиня. – За това ли ме използваш, за да се напълниш отново?
Тя го погледна в очите.
– Да – прошепна тя някак засрамено.
О! Значи той не беше калта. А източник на възобновяема енергия за героинята. Доминик я притегли плътно към себе си, въпреки че се намираха на обществено място. Притисна я прекалено силно и трябваше да си заповяда да разхлаби хватката си.
– И ти помисли, че това може да е проблем?
Доминик винаги бе настоявал, че неговият шоколад е храна за боговете. Крайно време беше да си намери богиня.
ОСЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
– Изглеждаш страхотно – каза Кейд на сестра си, докато седяха отново в кафенето на Тюйлери. С настъпването на топлата пролет беше почти невъзможно човек да остане на закрито. Джейми, прекалено слаба и свикнала на екваториален климат, потрепери лекичко, но си заповяда да се стегне. – Дали не се дължи на прилив на сили, след като заряза Доминик Ришар?
Джейми потри ръката си. Мускулите ѝ заякваха, костите не се очертаваха толкова видимо.
– По-скоро прилив на сили благодарение на това, че го има. Убедена съм, че той е изворът на всичката ми сила и мощ сега – стигаше ѝ да седне в неговия салон, за да се почувства по-силна. Той беше изворът на блаженствата в този салон и колкото по-близо беше до него, толкова по-защитена, по-топла и по-красива се чувстваше. А когато беше в неговите прегръдки, нищо в света не ѝ се виждаше грозно.
Кейд прехапа устни, без да изпуска от поглед сестра си.
– Съмнявам се – процеди тя. – Може би трябва да направиш равносметка на собствените си постижения. Убедена съм, че повечето сила и мощ идват от теб самата.
– Старая се – каза иронично Джейми. Тя стрелна с очи сестра си и погледна встрани. – Чувствам се малко... смачкана – тя стисна с ръка въображаема тенекиена кутия и по лицето на Кейд премина сянка. – Сякаш не мога да стоя изправена на краката си.
– Повярвай ми, това е нормално – насили се да каже Кейд. – Нарича се посттравматично възстановяване. Не можеш ли да разпуснеш малко?
– Точно това правя, разпускам.
– Аха, ти на това ли му казваш разпускане? – Кейд събра пръстите на двете си ръце в колибка и погледна изпитателно сестра си. – А Доминик Ришар е твоята патерица?
– Може би – той по нищо не приличаше на патерица. Неговата сила едновременно я изпълваше и обвиваше, топла и естествена. Слънце с мускули, които да я държат изправена.
Изражението на Кейд беше едновременно заинтригувано и предпазливо.
– Доминик Ришар. Ти нямаш представа колко е странна тази идея. Джейми, тревожа се, че ставаш зависима от него.