– Защо? Мислиш, че преживяното ме пречупи, Кейд? Че сега съм една от онези разнебитени жени, които не могат да стоят сами на краката си?
Кейд я погледна с пребледняло лице.
– Като казваш "пречупи", буквално или фигуративно имаш предвид?
– Да оставим буквалната страна на мира – Джейми загреба с ръка, сякаш се опитваше да подхване голям куп боклук и да го изрине от масата. – Аз съм съвсем доб...
– Знам – прекъсна я рязко Кейд. – Знам, че си добре. Да приемем за даденост, че ти си съвсем добре. За да не се налага да го повтаряш повече.
– Добре, защо трябва да го казвам? Че до края на живота ми ще съм някакво прекършено тяло, прекалено глупаво, за да не се забърква постоянно в неприятности?
– Това се случи преди три месеца, Джейми. Три месеца и остатъкът от живота ти са две различни неща.
– Да, да – Джейми се загледа в гигантската скулптура от огънат черен метал, която представляваше женски паяк, изправен застрашително над лалетата и поддържаната трева. За неин късмет в Градините на Тюйлери се помещаваше някаква кошмарна гостуваща изложба. Тя изви стола си с гръб към потресаващото видение и се фокусира върху една класическа патинирана статуя на бягаща нимфа, която се беше обърнала и гледаше ужасена през рамо.
За бога! Джейми се съсредоточи върху масата.
– Знаеш ли, добре съм, докато не започна да мисля за връщане там. Тогава... – тя повтори движението как смачква тенекиена кутия, за да илюстрира душевното си състояние.
Кейд сплете пръсти в привичната хватка за решаване на проблеми. Джейми се запита дали бизнес съперниците на Кейд познаваха също толкова добре нейните жестове, как събираше пръстите си в островръха колибка, за да утвърди своя контрол върху ситуацията, как пръстите ѝ се сплитаха плътно, когато проблемът беше сериозен, изискващ повишено внимание. Както сега.
– Явно не следиш развитието на политическата ситуация там, след като те изписаха от болницата. Аз лично не бих отишла там за нищо на света.
– Този аргумент щеше да е по-убедителен, ако ти, татко и дядо не повтаряхте постоянно, че не трябва да ходя по тези места.
Кейд преглътна възражението си, но Джейми знаеше какво беше то: и тримата винаги сме били прави.
– Но не бяхте прави – заяви Джейми на глас. – Аз направих много добри неща.
– Аз не оспорвам това, Джейми.
– Можех да направя повече. Трябваше да организирам кръгла маса по въпросите на икономическите ползи от производството на какао в Абиджан. Помниш ли? Споменах ти за тази идея точно преди...
Кейд мълчеше замислена. Кейд, която можеше да сложи в ред света в рамките на едно съвещание, но която никога не беше успяла да сложи в ред сестра си.
– Е, ако послушаш моя съвет – каза накрая тя, с което доказа, че не отстъпва по упоритост на Джейми, – ако искаш да си гарантираш присъствието на хората, които действително дърпат конците в този бизнес, ще организираш срещата в Париж. Защото, докато политическата ситуация в Кот д'Ивоар не се успокои, нито един от производителите на шоколад няма да изпрати свой представител там. Но сигурно можеш да организираш пътуването на представителите на фермерските кооперативи тук. И на представителите на държавата, ако дотогава се изясни кой ще вземе властта.
Джейми се намръщи.
– Аз искам да заведа изпълнителните директори на водещите марки във фермите, за да видят положението с очите си, а не само да обсъждаме колко ни струва устойчивият добив на какао.
Кейд изсумтя с раздразнение.
– По дяволите! Защо все аз трябва да съм прагматичната? Вярно, сигурно е страхотно да закараш в плантациите шепа световни милиардери. Но помисли за това: вместо да жертваш живота си за твоя идеал, защо не намериш практичното решение и не го осъществиш?
Два чифта сини очи се срещнаха, старата битка на волите се възобнови.
– Между другото аз те подкрепям за кръглата маса – продължи Кейд. – Само дай знак и ще задействам всички важни клечки в шоколадовата индустрия. Но ще успея да заинтересувам много повече хора, ако форумът се проведе в Париж.
Организирането на кръглата маса, която планираше Джейми, щеше да отнеме най-малко шест месеца. На този форум тя можеше да разработи дългосрочни, три-и петгодишни проекти. Да обедини усилията си с Кейд, баща им и дядо им, така че да убедят всички големи шоколадови компании да се включат в инициативата.
Но това беше ли... честно? Да направи всичко това, без да напуска Париж? Не беше ли измъкване от отговорност?
– Или във Вашингтон, или в Ню Йорк, или в Лондон – добави Кейд. – Ако това ще улесни раздялата. Бог ми е свидетел, когато казах, че се надявам да свалиш някой парижанин, нямах предвид някой арогантен грубиян и женкар.