Дом стоеше в малката чакалня, съвсем сам, което сигурно беше добре, защото запълваше почти цялото помещение. Той погледна списанията на масичката. Ти за какво се мислиш, за списание на летището? Той извади книга от джоба на якето си и се облегна на стената, защото седенето и чакането не му се удаваха. После погали новото си яке. Не можеше да се сдържи. Мека кожа, елегантен модерен модел. Не че Дом не можеше да си позволи нещо такова, но той не обръщаше голямо внимание на дрехите, а новото яке беше най-хубавата дреха, която беше носил някога.
Не можеше да спре да го гали. От момента, когато Джейми се беше появила с дизайнерската торба и му я беше подала, лукаво наклонила глава. Беше се изчервила леко, когато той извади якето, когато сложи ръка на извивката на врата ѝ, толкова изящно оголен и уязвим. Тя беше притихнала под докосването му, беше застинала, после беше вдигнала глава да го погледне.
Дом се разтапяше, когато Джейми го гледаше по този начин. Сякаш тя не можеше да повярва колко е прекрасен. Но в същото време Дом трябваше да се бори със себе си, за да не стисне врата ѝ, да не каже властно: Хайде, повярвай. Повярвай в мен.
Себичен негодник, това беше той. Но ако можеше да се превърне в някого, в когото тя наистина можеше да повярва, тогава нямаше да я подлъгва с фалшиви преструвки.
Дом не сваляше якето от гърба си, въпреки че Сели го подкачаше с думите: "Толкова е сладко. Шефът е очарователен, нали?" с престорената убеденост, че той не я чува. Трудното щеше да дойде през юли, когато Дом щеше да се поти като прасе, но пак нямаше да съблече якето.
Джейми можеше да му върне старото му кожено яке.
Но тя го беше задържала за себе си.
Галейки новата дреха с пръсти, Дом се опита да се съсредоточи върху книгата. Беше прочел само няколко строфи, когато Пиер Полен влезе.
– Тази брада ми харесва – Дом седна срещу него в кабинета му.
Възрастният мъж попипа поддържаната сива растителност на брадичката си и се усмихна.
– Идеална е, нали? Винаги можеш да се довериш на човек с посивяла брада да ти каже всички отговори в живота. Бих започнал да я боядисвам, ако не беше посивяла сама. Така. Отдавна не сме се виждали – пет години ли станаха?
Пиер знаеше това по-добре от Дом, тъй като държеше в ръцете си медицинския му картон, но предположението беше точно. На двайсет и три, Дом се беше притеснил как ще ръководи собствения си бизнес като нормален човек; нужна му беше помощ да разбере какво правеха добрите хора с неудовлетворението, гнева и импулса да размажат нещо. Той вече бъхтеше здраво във фитнес залата, но се оказа, че Пиер има и други съвети.
– Все още ли обичаш Превер? – Пиер кимна към книгата в ръката му.
Дом я прибра в джоба си.
– Да. Ти все още ли мразиш поезия?
– Съжалявам – каза виновно Пиер. – Аз съм нецивилизован варварин, знам.
Доминик, който беше напуснал училище на дванайсет години, се усмихна иронично на ерудирания мъж, който седеше срещу него. Може би Пиер беше получил прекалено обширно образование, а Дом беше останал необразован. Апартаментът му беше пълен с книги.
– Нали помниш, че ти искаше да ми помогнеш да преодолея моята неспособност да поддържам дълбока смислена връзка?
Пиер прегледа бележките си от последната визита преди пет години.
– И ти ми каза, че липсата на дълбоки връзки те устройва идеално.
Дом кимна и се намести на стола, притисна гърба си към облегалката, за да почувства опората ѝ. Този един час щеше да бъде много дълъг и той трябваше да е подготвен. Освен това в състояние на свободно падане човек имаше нужда да се хване за нещо стабилно.
– Мисля, че съм готов за този урок.
ДЕВЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Дом притисна малка топка шоколадов кувертюр до мраморния плот. В началото шоколадът винаги беше твърд, но никога толкова твърд или студен като мрамора. Вече започваше да се разтапя под пръстите му. До ръката му имаше малка купчина топки кувертюр. Гладко, плътно, тъмно изящество. Как да го вложи в център от ганаш? Как да направи шоколад, чиято сърцевина се опълчваше на началната лекота, отказвайки да се разтопи върху езика?
Можеше да го нарече J'aime и само неколцина посветени в целия свят щяха да се досетят за източника на вдъхновението. Но това щяха да бъдат най-важните хора в живота му.
Дали тя щеше да му се довери, ако създадеше за нея съвършения шоколад? Дали щеше да му позволи да я съблече гола на дневна светлина? Дали щеше да притисне лицето си до гърдите му и да му разкаже подробно за живота, към който можеше да се върне? И какво смяташ да направиш с това знание, негоднико? Да подхранваш страха ѝ, за да я опазиш на сигурно място в ръцете си?