– Съмнявам се – моля те, дядо. Направи така, че да ме обявяват за персона нон грата там. Искам да остана тук... на топло и сигурно, до неговите топли устни върху нейните, в неговите ръце, които я държаха така, сякаш никога нямаше да я пуснат... Джейми потръпваше с копнеж всеки път, когато си помислеше за Дом. – Няма да повярваш какъв политически капитал съм натрупала там. Удивително много хора вярват, че моята борба срещу експлоатацията и кампанията за устойчив добив на какао са постигнали резултат.
Дядо Джак изсумтя, явно обмисляше битката на влияния, преценяваше кои държавни чиновници можеха да му свършат работа.
– Кейд се е разприказвала, нали? Ти затова ли долетя тук?
Дядо ѝ изглеждаше възмутен.
– Защо смяташ, че не мога да си позволя лично мои шпиони?
Джейми присви очите си.
– Ти наистина ли ме шпионираш, или просто се опитваш да хвърлиш вината върху Кейд?
Дядо Джак само изсумтя.
– Ако издържиш да не се забъркваш в неприятности през следващите десет години, може и да сваля надзора си.
Джейми стисна зъби ядосано. Дядо Джак, Кейд, баща ѝ – всички се държаха така, сякаш този един-единствен инцидент я беше превърнал в петгодишно хлапе: прекалено малко, за да ходи само по улицата. А най-лошото беше, че почти имаха право. През първите дни Джейми едва убеждаваше себе си да излезе сама на улицата. Сега се справяше малко по-добре. Париж беше прекрасно място да се бориш с демоните си. Улиците мамеха изследователския ѝ дух, грубият реализъм на прахоляка и навалицата обуздаваше приказната романтика на града.
– Не искам да се забъркаш с някой мъж, който е затънал в проблеми. Но нямам нищо против да те видя с човек, който може да те направи щастлива. Разбира се, ако решиш да се задомиш, мъжът ти няма да иска ти постоянно да пътуваш по света. Добре е да се научиш да делегираш задачите.
Джейми се загледа в ръцете си, облегнати на малката маса в украсения с колони салон. В компанията на дядо си тя беше навила ръкавите си: нямаше нужда да крие белезите от него. Кожата ѝ настръхна. Тя се опита да се престори, че се дължеше на снежния десерт, а не на копнежа никога да не възвърне вътрешната си сила, така че да се намърда в живота на някой друг.
– Дядо. Споменавала ли съм някога, че моят сексуален живот си е моя работа?
Дядо Джак се начумери.
– Това е непристойно. Твоят сексуален живот. Не можеш ли да се срещаш с мъжете като нормален човек?
– Така правят нормалните хора на петдесет.
Дядо ѝ задържа върху нея ясните си сини очи с онзи непоколебим, проницателен поглед, който двете с Кейд бяха наследили от него.
– Кажи ми само едно, умнице: имаш ли си приятел в Париж?
Джейми заби поглед в ръцете си, поглади ги, тъгувайки за милувката на онази корава голяма ръка, която мигновено прогонваше ледените тръпки от тялото ѝ. Той беше споменал, че излизаха заедно, но от това до твърдението, че Дом е неин приятел, имаше огромна разлика. Неоснователно, както всяко друго предположение на жена, която живееше, без да разопакова куфара си, в случай че събере смелостта да го затвори и да се върне към живота на достоен човек. Неоснователно твърдение по отношение на мъж, когото познаваше от три нощи и който нито веднъж не беше останал до сутринта.
– Не – бавно каза тя, но пръстите ѝ погалиха ръката ѝ и стомахът ѝ се надигна в протест срещу тази неправда. Джейми се почувства като Юда.
Да се задоми. Да остане в Париж. Да си има приятел. Приятел, който да я държи в своите големи корави ръце така, сякаш е скъпоценна. Когато всъщност той беше съкровище. Дали защото Джейми беше пречупена, тази възможност ѝ се виждаше толкова примамливо красива, като водовъртеж, в който тя искаше да се хвърли, така че никога да не се измъкне, и да се върне към стария си живот? Или беше просто защото той беше най-прекрасният мъж, когото беше срещала някога?
Дядо ѝ се облегна назад и я прониза с остър поглед.
– Интересно. Знаеш ли, по-рано днес споменах на един човек, че съкровището за един може да няма никаква стойност за друг. И като се замислиш, това е много тъжна гледка.
ДВАЙСЕТА ГЛАВА
Доминик чакаше зората.
Джейми беше забравила, че това беше неговият свободен ден, или може би тя не знаеше. Той не я беше предупредил снощи. Затова тя се сви до него гола, смятайки, че той ще се измъкне в тъмното.
Но днес Дом можеше да се излежава колкото си иска. Достатъчно дълго, за да дочака изгрева и да преброи думичките ѝ. Достатъчно дълго, за да види докъде се изчервява Джейми.