Тя не знаеше какво означаваше за Дом, но не искаше да се принизява още повече, да се превръща в жертва, която да съжаляват или обгрижват.
– Просто един трафикант в Кот д'Ивоар нае шайка мръсници, за да ми отмъстят, задето му провалих бизнеса – тя сви рамене, сякаш това нямаше никакво значение. Джейми точно това искаше – инцидентът да се превърне в една незначителна случка в живота ѝ. Нищо особено. – Нападателите бяха четирима. Явно... обичаха да наказват жените, да им показват къде им е мястото – с какво удоволствие я бяха пребили, гледайки как свитото ѝ тяло се гърчеше, как ръцете ѝ се опитваха да предпазят тила и главата ѝ... този спомен болеше повече от двата месеца в болницата, удоволствието от нейното страдание. Тя беше такава лигла. Все искаше да спасява страдащите, а тя самата се сгърчи като счупена марионетка, когато пострада.
– Изнасилиха ли те? – попита рязко Доминик.
Джейми трепна и поклати глава. Тя изпращаше чекове на благотворителни организации на места като Дарфур всеки ден, за да успокои чувството си на вина пред жените, които бяха пострадали повече от нея и които нямаха друг избор, освен да го преживеят.
Боже, колко натрапчив беше Доминик. Що за въпрос беше това?
– Какво се случи? – гласът на Доминик беше толкова груб. Сваляше ѝ кожата като ренде с грубостта си. Сега Джейми искаше той да си отиде.
– Намериха ме. Не помня подробностите, но сестра ми явно е уредила да ме транспортират дотук, едно от най-близките места с качествено медицинско обслужване.
Размазаните спомени за изопнатото лице на сестра ѝ, когато отвори очи, за стичащите се по лицето ѝ сълзи, невиждана гледка. Може би трябваше да е малко по-снизходителна към Кейд за нейното досадно треперене над главата ѝ.
– Значи затова беше толкова слаба, когато започна да идваш – промълви Доминик. – Кога се случи това?
– Преди малко повече от три месеца.
Той потри лицето си с длани.
– Излязох от болницата преди един месец – каза нетърпеливо Джейми. – Сега ходя на физиотерапия само веднъж седмично. Съвсем добре съм.
– Прекарала си почти два месеца в болница – тонът му беше станал равен, сякаш не можеше да поеме нищо повече.
– Да, но в тукашните болници винаги държат хората два пъти по-дълго, отколкото в Щатите. Съвсем добре...
– Замълчи. Просто... не го казвай отново. Дай ми една секунда.
Какво отвратително начало на деня. Джейми отиде в банята и затръшна вратата. В огледалото над мивката луничките ѝ се открояваха повече от обикновено, мрачната решителност изобщо не ѝ отиваше. Лицето ѝ изглеждаше намусено и предизвикателно в елегантната рамка на огледалото, косата ѝ беше сплъстена и рошава. Ударът не беше чак толкова силен, странично пукване и леко сътресение на мозъка, а не сериозна черепна травма, но бяха избръснали мястото, за да могат да зашият раната, така че не ѝ оставаха много варианти за прическа. Белегът щеше да се заличи, а когато косата ѝ пораснеше по-дълга, тя лесно щеше да го прикрива без обилно количество лак за коса. Шкафчето зад огледалото беше пълно с шишенца с витамини за стимулиране растежа на косата.
Тя влезе под душа, насапуниса грижливо белега на ръката си, където счупената кост беше пробила кожата, сякаш можеше да отмие целия инцидент. Отметна глава и остави водата да облива лицето ѝ.
Полъх хладен въздух я накара да настръхне. Доминик влезе под душа и я вдигна на ръце. Преди тя да може да се скрие под бронята на упорития отказ да я съжаляват. Просто я вдигна и я притисна до себе си, като дете, гушнало плюшеното си мече, подпря се на стената и остави водата да облива нейния гръб и лицето му.
Дом мълчеше. Джейми не можеше да види лицето му, толкова здрава беше прегръдката му. Гордостта ѝ настояваше да се откопчи от него. Не беше никак удобно да те стискат като плюшено мече в детски кошмар. Но беше странно успокоително.
Тя се отпусна в ръцете му, напрежението бавно напусна тялото ѝ и тя омекна точно като плюшено мече, отдадена изцяло на усещането за близостта му, за силата на ръцете, които сякаш не се изморяваха от нейната тежест. Чуваше ударите на сърцето му, силни и бързи до ухото си. Виждаше извивката на врата му, опряната до стената глава, лицето под водната струя. Колко цялостна се чувстваше, сякаш той никога нямаше да я пусне.