Дом изобщо не говореше. Дори не се опита да я люби. Пусна я чак когато топлата вода свърши и Джейми затрепери под студената струя върху гърба ѝ. После той я подсуши и я заведе в празната кухня, където ѝ приготви горещ шоколад и екстравагантен сладкиш от хилядолистно тесто с пълнеж от черен шоколад за закуска, като проследи внимателно как тя изяде всичко до последната хапка.
Вярно, че лекарят не ѝ беше предписал да закусва със сладкиши. Но пухкавото златно хилядолистно тесто със сърце от плътен шоколадов крем, поднесен от този груб, див мъж, който я изпиваше с очи, докато тя поглъщаше сладкиша... я изпълваше с неговата грижа, сякаш той можеше да я напълни със златна топлина и богата сладка увереност, да я изцели до мозъка на костите ѝ.
ДВАЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
– Ходиш с жена, която наскоро е преживяла побой? – попита обезпокоено Пиер. – Логично е да се хванеш с такава жена, но...
Доминик притисна стъпалата си до пода, долепи се още по-плътно до облегалката на стола.
– Не повтарям никакъв шибан цикъл.
– Съвсем естествено е да те привличат жени като майка ти – каза тихо Пиер.
– Не е вярно.
Пиер се поколеба.
– Нападнали са я по време на мисия в третия свят. Били са наети хора да я нападнат, което няма нищо общо с жена, която търпи домашно насилие – процеди Дом през зъби. Каква мисия в третия свят? По дяволите, какво беше фамилното ѝ име? Той някакво животно ли беше? Все още да не знае нищо за нея!
Пиер запази неутрално изражение.
– Ти как се чувстваш?
– Тя е силна – Дом погледна психолога право в очите. – Тя е достатъчно силна, за да ме изрита – да затвори куфара и да го напусне. Вчера, неговият свободен ден, който трябваше да е посветен на блажена наслада и разходки в Париж, беше преминал тромаво, смущаващо, направо ужасно. Дом имаше чувството, че всичко каквото правеше, от това да хване ръката ѝ, сякаш беше от стъкло, до това да я пусне, когато тя стисна зъби и процеди, че не е чуплива, разрушаваше близостта помежду им.
Доминик погледна неспокойно телефона си. Днес Джейми не беше идвала в салона. Тя знаеше колко се изнервяше той към четири следобед. И Гийомет беше достатъчно умна, за да се сети да му изпрати есемес, ако тя се появеше.
Пиер изглеждаше замислен, което беше една от тънкостите на занаята му, и преглеждаше записките си.
– Все още ли не си удрял никого от осемнайсетгодишен?
– Не съм – каза със съжаление Дом. Те бяха трима, той беше сам и четиримата завършиха боя окървавени и насинени. Усещането беше опияняващо и ако един от противниците му не беше извадил нож и не беше намушкал Дом, изпращайки го за една нощ в спешното отделение, когато ги арестуваха, Дом сега можеше да бъде реплика на баща си, вместо да е мъжът, който сам беше избрал да стане.
Пиер погледна рождената му дата и пресметна наум.
– Десет години. Това е много дълго време, Доминик.
Дом открай време уважаваше Пиер за едно: никога не те караше да лежиш на кушетка. Вместо това можеше да си вземе стабилен, здрав стол и да се закотви на него.
– Никога не съм имал връзка с уязвим човек. И нямаш представа колко ми се иска да пребия някого в момента.
– Прав си – окуражи го Пиер. – Това е важното.
– Те са в затвор, на друг континент, Пиер. Надявам се да е от онези зловещи затвори, които показват по телевизията. Ти какво, да не помисли, че ме спира самоконтролът?
– Ах! – Пиер, интелектуалецът, който вярваше, че всеки проблем може да се реши с думи, иронично сви устни. – Добре. Ще те извиним за това провинение. Но когато казваш, че никога не си имал връзка с уязвим човек, не съм съгласен. Когато ти дойде за първи път при мен, не беше ли заради твоите работници...? Някои идват от много проблемна среда и затова могат да се смятат за уязвима и зависима група...
– Човек не бие работниците си. Понякога можеш да им се развикаш или да се държиш гадно...
– Но ти не го правиш – отбеляза Пиер. – Ти не им крещиш и не ги тормозиш психически.
– Не, те ми се качват на главата – призна огорчено Дом. Силвен и Филип сигурно крещяха от време на време на своите служители, за да стегнат редиците, без да се разкъсват от угризения.
– А теб тормозят ли те?
Дом вдигна учудено вежди. От шестнайсет години никой не си беше позволявал да го тормози безнаказано.
– Не, честно казано, всички са щастливи да работят при мен – той почувства светлината, която струеше от салона и кухните му през няколко улици. Контрастът беше между рая и ада, в сравнение със скотобойната, където бе започнал трудовия си живот. Доминик обичаше този контраст. Обичаше всеки ден, в който влизаше в своя салон.