Когато се върна на долния етаж, Дом се постара да започне от най-отдалечената маса от нейната, обхождайки залата, преструвайки се, че проверява дали клиентите му са доволни. Никак не го биваше в тази работа. Чувстваше, че сервилничи. Ако нещо не им харесваше, можеха да вървят по дяволите, да се махат. Но той се престори, заради нея, че прави това редовно, великият мастър шеф благоволяваше да разговаря с гостите, за да разведри живота им.
Така прави Филип Лионе, напомни си той. Беше го виждал. Noblesse oblige[7], принцът благоволяваше да напусне покоите си и да се усмихне на своите поданици. Силвен обаче изобщо не си даваше зор, Дом беше готов да се обзаложи. Той сигурно смяташе, че със самото си съществуване удостояваше земята с достатъчно noblesse oblige. Негодник.
Доминик се стремеше към неговата арогантност, но при него тя винаги се получаваше агресивна, недодялана, пресилена, като боксьор, който се опитва да си спечели уважението на хората с юмруци.
Какво му ставаше всъщност? Дом не се умилкваше на жените. Отиваше при тях, пронизваше ги с един предизвикателен поглед и ако на тях не им харесаше, можеха да вървят по дяволите. Ако пък им харесаше, с това романтичната част свършваше и следваше уединяване в нечий апартамент за няколко часа.
Но... по някаква причина той не искаше да спечели нейния презрителен или реципрочно предизвикателен поглед. Дом определено не искаше тя да го гледа така, сякаш преценяваше наум способността си да го убие при самозащита. Той искаше тя да го погледне така, както гледаше неговия шоколад, като източник на сила и щастие. Като нещо, на което не може да се насити.
Сърцето му се разтуптя при мисълта, че тя може да го погледне по този начин.
Когато стигна до нейната маса и най-после си позволи да се обърне така, че да не стои с гръб към нея, тя посягаше към чантата си и гледаше сметката, което моментално го ядоса. Той беше разиграл цял жалък спектакъл в стила на Филип Лионе, а тя дори не смяташе да го изчака да стигне до нея и да завърши представлението!
– Мадмоазел – каза той на наведената ѝ глава и веднага се наруга заради грубия си глас. Защо не беше отработил акцента си, за да звучи като Силвен? В мига, когато Силвен отваряше устата си, никой не разбираше, че той е роден в предградията, в низвергнатите околности на Париж, в покрайнините. Защо не можеше да овладее приятното нежно мъркане, с което Филип говореше на Магали? Не, Дом звучеше грубо и тромаво и... имаше чувството, че може да я нарани само с думите си.
Тя го погледна. Очите ѝ трепнаха, зениците ѝ се свиха и той си спомни как веднъж някой му каза колко страховит изглежда изправен, посъветва го да сяда или дори да кляка, когато разговаря със седнали хора. Но тогава той си помисли: Добре. Нека се притесняват.
Щеше да е грубо, дори за него, да придърпа отсрещния стол и да седне до нея. Вместо това той отстъпи крачка назад, което му костваше много, защото не искаше да отстъпва.
Това обаче помогна. Чертите ѝ се отпуснаха леко. Погледът ѝ се смекчи и дори загатна за интерес. Сините ѝ очи му напомниха за настъпваща лятна вечер, не прекалено светла, нито тъмна, с намек за сиво; някой разсеян човек можеше дори да не забележи, че бяха сини. Тя беше облечена с лек пуловер с цвят на гранит, с широко остро деколте, качулката беше вдигната на главата ѝ и скриваше ямката на шията ѝ. Няколко кичура коса, с цвета на един от неговите по-тъмни червеникави карамели, може би онзи с вкус на маракуя, надничаха отдолу. Широките ръкави бяха навити на китките, подчертавайки тяхната призрачна тънкост.
– Мосю? – акцентът ѝ го свари неподготвен. Очакваният английски акцент беше смесен с нещо друго, нещо, което му напомни за акцента на имигрантите от Френска Западна Африка, когато растеше, в претъпканите, бедни, запуснати квартали в покрайнините на Париж.
– Cela vous plait?[8] – той кимна към трохите от тарталетата пред нея. Всъщност трохи почти не бяха останали. Дали ги беше обрала с пръстите си? Доставих ли ви удоволствие? Хареса ли ви?
Тялото ѝ се отпусна, ръцете ѝ отново се увиха около вече празната чаша. Излъчването, което го беше привлякло първия път, се завърна. Тя сякаш попиваше всеки миг от удоволствието, което той можеше да ѝ даде.
– Oui.
Той почака, донякъде надявайки се да чуе "благодаря" или "вие сте прекрасен, може ли още малко." Но тя само го изгледа с любопитство. Все пак вече не изглеждаше така, сякаш се канеше да го халоса с боздугана.