Пиер навярно щеше да го посъветва да ѝ покаже някоя от своите рани, да ѝ разкаже, че познава болката и страданието, че знае какво е да те бият, след като лежиш проснат на пода и вече не се съпротивляваш, дори не си в съзнание, заради едничкото провинение, че си искал да обичаш и да бъдеш обичан.
Но всеки знаеше, че момчетата, които растяха сред насилие, ставаха насилници. Дом го знаеше. Той носеше това насилие вътре в себе си като див звяр, непрекъснато се бореше да не го пусне навън. Не можеше да ѝ каже, че трябва да го напусне.
Джейми го мислеше за своето слънце. Тя го жадуваше с цялата си душа, смяташе го за красив. Когато наливаха шоколад в глазиращите машини за бонбоните с център от ядки или плодове, те го пречистваха след това: прецеждаха го през опънат дамски чорапогащник, за да отделят дори най-фините частици, които разваляха чистотата на шоколада, после го връщаха в почистената машина, понякога го темперираха отново, заличаваха следите, че е бил използван. Какво не би дал Доминик да можеше да пречисти и себе си по същия начин.
Защото Дом не искаше Джейми да осъзнае, че той не е слънце.
Обзе го паника, когато тя не дойде. В стомаха му се загнезди онова студено отчаяно чувство, страхът се опитваше да се измъкне от черупката, в която го беше затворил. Но тя не беше идвала и преди, нали? Когато се чувстваше разголена и уязвима.
Затова Доминик отиде във фитнес залата, но Джейми я нямаше там и той съкрати тренировката си и отиде в апартамента ѝ. Там също я нямаше и той започна да си повтаря да не бъде идиот, да не ѝ изкарва въздуха, като я стиска прекалено силно в прегръдките си. Тя не беше длъжна да стои неотлъчно до него.
Дом излезе на улицата – убеждавайки сам себе си, че не е редно да я чака, това беше прекалено маниакално, нещо в стила на баща му, – когато я видя. Вървеше по улицата с празни ръце, без покупки, само с една малка раница. Джейми забави крачка, когато го видя, и мъжът, който вървеше енергично зад нея, трябваше да слезе в канавката, за да я заобиколи и да се качи отново на тротоара, докато говореше по телефона си.
Дом го изчака да отмине и я погледна. Очите ѝ бяха широко отворени, печални. Мамка му.
Той тръгна към нея. Пресрещна я на тричетвърти от разстоянието. Тя се поколеба за момент, преди да тръгне към него.
– Липсваше ми – Дом ѝ се усмихна, докато сърцето му биеше до пръсване.
На лицето ѝ изгря срамежлива усмивка. Сърцето му се поуспокои малко.
– Сигурно ти омръзва да ме гледаш как седя в твоя салон по цял ден.
– О, не – призна искрено той. – Не. Не – топла вълна заливаше тялото му само при мисълта, че тя беше там. Наслаждаваше ѝ се. Понякога заставаше в малкото ъгълче от стъкло и камък, оставяйки шоколадови отпечатъци върху стъклото, докато я наблюдаваше, като бедно дете пред сладкарница; той все не можеше да повярва, че имаше право да влезе вътре. Сравнението между неговите шоколадови отпечатъци и онези малки пръстчета, които често бършеха от собствените му витрини беше... унизително. Сякаш вътрешно той си беше останал онова клето малко момче.
Дом протегна ръка и помилва нежно границата между косата и бузата ѝ, за да си докаже, че може. Че на нея ѝ харесва.
– Обичам да те храня.
На лицето ѝ грейна усмивка.
– Искаш ли да се разходим? – попита примамливо той. – Знам един ресторант, който ще ти хареса – слава богу, в Париж имаше хиляда ресторанта, които щяха да ѝ харесат. Това правеше три години вечерни гастрономически изкушения.
Но усмивката ѝ се стопи. Тя прехапа устни.
– Не мога.
Сърцето му отново се сви от страх. Нормално, опита се да се успокои той. Нормално е понякога тя да има други планове. Недей, не прави нищо глупаво, не се вкопчвай, не я преследвай. Не смей да я питаш какви по-точно са тези планове.
– Добре – каза непринудено Доминик. Непринудено. Боже! Погали с пръсти рамото ѝ, спусна се по ръката, улови пръстите ѝ. За целия свят той изглеждаше уверен и нормален. – Ела утре и ще ти приготвя нещо специално.
Усмивката ѝ разцъфна. Очите ѝ се задържаха върху неговите.
– Добре.
Той я прегърна през кръста, притегли я до най-близката врата и я целуна. Джейми моментално се притисна до него, сякаш за да попие близостта му по цялата дължина на тялото си. Той ѝ се усмихна с облекчение.
– Ще ми липсваш довечера.
Ръцете ѝ се вкопчиха в ризата му, свиха се в юмруци.
– И ти ще ми липсваш.
Така... той се опита да се почувства като напълно нормален човек, когато я остави, а не като клетник, който искаше да увие ръце около краката ѝ и да се влачи по земята след нея.