– Вие сигурно сте сладкар тук? – внезапно попита тя.
Дотук с ликуващата гордост от френския трикольор върху якичката му. Вече нямаше как да предаде пропадналото послание; оставаше му само да избродира цялата си куртка с лозунга: Аз съм най-добрият, най-най-добрият в света. Е, наградата се връчваше на най-добрия във Франция, но в областта на шоколатиерството, това беше едно и също.
– Аз съм Доминик Ришар.
Деликатността на тона му го изпълни с увереност. Той успя да я заговори по начина, по който искаше да ѝ говори, като милувка по кожата.
И беше възнаграден. Очите ѝ светнаха и на него отново му се зави свят.
– Наистина ли? Мосю Ришар, какво удоволствие!
Тя протегна инстинктивно ръка. Определено американка, помисли си той, оценявайки твърдото ръкостискане. И по дяволите, ръката ѝ беше толкова деликатна в неговата. Твърдото ръкостискане подчертаваше крехкостта ѝ. Но все пак, този акцент – в нейния акцент имаше нещо, което я отличаваше от обичайната американска туристка. Откъде идваше това твърдо гърлено "р"? Дали не беше креолка? От Луизиана? Кадиените имаха ли такъв имигрантски акцент?[9]
– Мерси – каза най-сетне тя, посочвайки празната си чиния.
Вътрешно той се възгордя от лукавата си дипломатичност. Почувства се като един от своите бонбони маршмелоу, случайно попаднал прекалено близо до източника на топлина. Бълбукащ, размекнат и размазан...
– Колко дълго ще останете в Париж? – попита той. Не можеше да не я попита, трябваше да знае.
Очите ѝ помръкнаха. Тя сключи ръце под гънките на въздългите ръкави, като костенурка, която се прибираше в корубата си.
– Не знам.
Дом прокле факта, че беше допуснал ръката ѝ да му се изплъзне. Не беше предвидил, че тя ще я скрие. Обзе го безумното желание да вдигне ръката ѝ до устата си и да я целуне. Мамка му, тя беше американка. Сигурно щеше да му се размине, ако беше целунал ръката ѝ. Тя вероятно смяташе, че всички французи го правят.
Както и целувката с език. Погледът му пробяга по устата ѝ и се наложи да прехапе устни, за да запази спокойното джентълменско изражение на лицето си.
– Alors[10] – каза той, осъзнавайки, че е стигнал предела на силите си. Той, който не губеше време в излишни превземки, а скачаше направо в леглото... сега не можеше да я доближи дори на половин крачка повече. Ако опиташе, тя можеше да не се върне утре тук. Можеше да се почувства неудобно. – Надявам се да ви видим утре – той ѝ се усмихна леко и непринудено, сякаш просто се беше проявил като любезен домакин към клиентите си, което беше комично, тъй като той нямаше представа как се прави това. Доближи се до витрината, за да каже няколко думи на Гийомет, въпреки че едва ли беше в състояние да говори свързано. Неговата млада, елегантна салонна управителка го изгледа недоумяващо, но кимна един-два пъти, сякаш нарежданията му бяха съвсем смислени. Май щеше да се наложи да ѝ увеличи заплатата.
Изведнъж той усети нечие присъствие до лакътя си, почти допир, и сърцето му прескочи един удар.
Дом погледна непознатата, надявайки се, че не е млъкнал по средата на дивотиите, които говореше на Гийомет. Тя стоеше толкова близо, че почти го докосваше. По своя собствена воля. Тя можеше да го изчака да се отдалечи, преди да пристъпи към витрината. Значи сама искаше да застане почти до него.
Или пък беше напълно безразлична към неговото присъствие, но според Дом не бе така. Жена, която се отнася с безразличие към личното си пространство, не гледа хората така, сякаш преценява как да ги нокаутира, ако се приближат прекалено много, както бе направила тя в първия момент.
– Искам да купя една кутия шоколадови бонбони – каза тя на Гийомет от другата страна на витрината.
Той разцъфна в широка усмивка. Не можеше да я потисне.
– Изядохте ли вече предишната?
Очите ѝ се стрелнаха към него с интерес. Bordel[11], защо не си беше прехапал езика? Току-що се беше разкрил, че я наблюдава, поне дотолкова, че да знае какво е купила преди два дни.
Аз не те дебна, честна дума. Това, че те видях при Филип, беше чисто съвпадение. Плюс това той не можеше да дебне в своя собствен салон, по дяволите. Той беше просто.. прекалено голям. Имаше ръце на касапин. Как би дошла тя отново, ако се притесняваше, че някакъв грубиян я дебне? Там горе, залепил алчно ръце на стъклото. Слава богу, че поне се беше избръснал.
– Да – каза тя. – Обожавам ги.
Bordel, ето че онова чувство на размекнат маршмелоу го полази отново. Какво му ставаше?
9
Кадиените, или кейджън (Cajun), са френски изселници от Канада, които се заселват в тогава френската Луизиана, из блатистите местности на юг, водейки живот на ръба на оскъдицата, с което си спечелват презрението на богатите креоли. В културно отношение те са създатели на музикалния стил кейджън, включващ наследство от френски, индиански, африкански и келтски традиции, и на странната кейджън кухня, прочута по цял свят с вкусотии като джамбалая и гъмбо. –