– Non, да va aussi? А това?
Тя само стенеше, задъхана и разтърсвана от сладостни вълни.
Той се засмя с необуздана радост и триумф.
– Minette, как си се изчервила. Tiens, bebe[45] – той притисна устата си до нейните гънки и се засмя силно, когато тя свърши с писък.
ДВАЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Джейми се покатери върху него, обкрачи го, притегли го към себе си и пое силните му тласъци така, сякаш бяха най-дълбоките и най-интимни милувки. Може би трябваше да се смути от тази разюзданост, но ѝ беше толкова хубаво.
Хареса ѝ дори как Доминик се засмя тихо след това, сякаш беше безкрайно щастлив. Той я любеше с възторженото усещане за победа.
Джейми беше забравила да му каже колко обича ръцете му. Затова придърпа ръката, която галеше лицето ѝ, и я притисна до бузата си, после я покри с целувки.
Събуди я лекото мърдане на тялото на Доминик, допирът на деним. Явно той беше успял да захване с пръстите на крака си дънките си, при това без да се измести под нея, защото сега панталонът беше прострян върху тялото му – той бе извадил джиесема от джоба и пишеше съобщение. Джейми премигна сънено, фокусира поглед с растящ интерес върху книгите, които покриваха цялата стена до ръката му, стройни редици, предимно дискретните бели книги с меки корици на "Галимар", издателство, специализирано в издаването на класика – великата литература и поезия. Тя се намести, опитвайки се да прочете заглавията.
– Пардон – каза той, когато видя, че я е събудил. – Писах на колегите, за да им кажа, че няма да се връщам този следобед.
Дом остави джиесема върху книгата на нощното шкафче и продължи да я гали нежно, замислен. След малко взе ръката ѝ от гърдите си и целуна дланта, после я върна на същото място.
Ами ако той наистина я обичаше? Как беше възможно? Тя не беше красива, а дните ѝ на по-значими от красотата дела бяха останали в миналото. Тя само вземаше от него, а той само даваше. Дом се държеше така, сякаш точно затова я обичаше. Нещо просветна в ума ѝ, мигновено прозрение.
Но после изчезна.
– Можеш ли да го направиш? – попита тя. – Да отсъстваш цял следобед? – тя не искаше на всичкото отгоре да пречи и на работата му.
– Не, не и редовно. Но аз не отсъствам редовно.
Значи другите жените, онези, с които той "не ходеше", трябваше да го чакат след края на работния ден. Тя въздъхна сподавено, защото си го представи как прави вълшебства от шоколад, знаейки, че някоя красива жена го очаква, и погледна своята прекалено слаба луничава ръка върху съвършено изваяните му гърди, питайки се какво изобщо прави тук.
– Обичаш ли бижута? – попита внезапно Дом и Джейми подскочи.
– Не.
Той се изненада от категоричния отговор.
– Une aversion[46]?
– Като цяло не обичам бижута, освен когато са специални, когато са ми подарък от някой любим човек – тя си спомни за малките съкровища от връв и мъниста, които бабите ѝ плетяха за благодарност, миниатюрното дървено кану, изработено от един признателен баща...
Доминик се вгледа в очите ѝ, но не каза нищо. Тя започна да се изчервява леко, очите ѝ се разшириха.
– Аз не... не колекционирам сувенири от Париж.
– Сувенири... – блажената магия се стопи за миг. – Нещо, което да прибереш в багажа, когато си тръгнеш?
Сърцето ѝ започна да бие тревожно. Аз не искам да си тръгна. Не искам да си тръгна. Моля те, не ме пускай да си тръгна.
– Когато твоите слънчеви панели се заредят напълно, така да се каже – мрачно подхвърли Доминик. – Какво ще направиш? Колко време ще мине до следващото презареждане? Или всеки път търсиш различни слънца?
От блаженото гушкане преди миг Джейми полетя към ужасяваща бездна. В гласа му тлееше нещо грозно, което се опитваше да се измъкне на свобода. Не ме оставяй, бе казал Дом, когато Джейми му прошепна, че го обича. О, боже, не казвай това, не ме оставяй.
Тя погледна тънката луничава ръка, която смяташе за слаба и която, честно казано, беше съвсем мършава и непривлекателна в този момент. Тя я обви около него и дишането му почти секна. Ами ако най-лошото, което можеше да му причини, беше да събере достатъчно сила, за да го напусне?
– Аз... всъщност аз обмислям как да продължа да върша добри дела от Париж – каза тя внимателно.
– О, по дяволите! – Доминик стана от леглото толкова рязко, че часовникът му остави дълга драскотина по гърба ѝ, когато измъкна ръката си изпод нея. Той се доближи гол до високия прозорец, опря лакът на рамката, загледан навън. С другата ръка се хвана през корема.