Джейми полагаше усилие да диша. Очите ѝ пареха. Мисли. Мисли. Това не е логично.
– Не си женен, нали? – внезапно попита тя. Защо ще я моли да не го напуска, а после да реагира така при намека, че може да остане в Париж?
Доминик трепна. Въпросът му подейства като шамар за свестяване на човек на ръба на припадъка.
– Какво? – той се отърси, успя да извие глава, за да я погледне. Единият ъгъл на устата му кривна неохотно в усмивка. – Ти ходила ли си някога с някой разумен и порядъчен мъж?
Нейните устни се извиха с почти същата неохота.
– Да разбирам ли, че сега ходя с такъв мъж?
– Не – той спусна ръката си и се обърна с лице към нея, като опря гръб до рамката на прозореца. – Не. Нищо подобно.
От този удар ѝ секна дъхът. Глупости, ти знаеш какво е да те ударят в корема и да ти извадят въздуха. Ако Кейд не беше намерила такъв невероятен хирург, щяха да ти извадят далака.
– Не ходя ли с теб?
– Не ходиш с порядъчен и разумен мъж. Но не съм женен, не. Мамка му, Джейми.
Вярно, тя не трябваше да изпада в съмнение. Кейд определено щеше да ѝ каже, ако Дом беше женен. Но детективският екип на сестра ѝ все пак можеше да е пропуснал нещо.
– Ти ме попита същото.
Той поклати глава, дългата му коса се разтърси още по-диво след ласките на ръцете ѝ.
– Просто се опитвах да разбера как ме използваш. Аз никога не съм казвал, че те използвам.
Те се спогледаха за момент, споходени от един и същ страх. Доминик изглеждаше толкова голям, толкова силен, толкова опасен. Какво можеше да го изплаши?
– Аз няма да те напусна – каза той изведнъж с твърдост, която можеше да разреже въздуха и да разцепи на две някой могъщ древен дъб.
Джейми се намръщи.
– Това е... никога не съм чувала някой да обещае, че няма да напусне жена, и това да прозвучи като предупреждение.
Дом не каза нищо за момент, натъжен.
– А на мен никога не са ми обещавали, че няма да ме оставят. Така че сигурно не избрах подходящия тон – той се насили да издържи на погледа ѝ. – Трябва да си наясно с тона, Джейми. Аз няма да мога да те напусна, дори ако трябва да го направя, така че ако решиш да ме оставиш, ще трябва да го направиш сама.
Долен лъжец, помисли си Дом. Той наистина искаше да я предупреди, просто не го направи докрай. Моля те, нека да я задържа. Как би могъл да не се грижи за нея като за най-скъпоценното нещо в живота му?
Но баща му също дълго се държеше така, сякаш Дом и майка му бяха ценни, между изблиците на насилие, докато накрая просто започна да ги обвинява, за да се отърве от чувството за вина. Дом нямаше да я нарани. Той знаеше, че няма да я нарани. Той щеше да удовлетворява всяка нейна нужда. Но... той се чувстваше длъжен да я предупреди в какво се забърква.
Джейми се намръщи още повече.
– Аз не искам да те напусна – внимателно каза тя.
Доминик облегна глава на рамката на прозореца и светлината огря лицето му. Да не искаш, не беше същото, като да обещаеш да не си тръгнеш. Нищо подобно.
Преди миг той си беше помислил, че ще припадне, когато тя каза, че мисли да остане при него. Поради пълната неспособност да повярва, заради трескавия, ужасяващ копнеж да е вярно. Искаше му се да се вкопчи в нея, да я хване толкова здраво, че тя да не може да се измъкне. Тя нямаше представа, тази жена, която беше наранена веднъж, само веднъж, независимо колко болезнено, която никога не бе наранявана от хората, които твърдяха, че я обичат.
– Но не искам да те изсмуквам като пиявица – каза тя.
– Дай да видим дали те разбирам правилно – Доминик заговори прецизно, внимателно. – Ти си много богата и все пак от шестнайсетгодишна прекарваш летните си ваканции като доброволка в развиващите се страни. Веднага щом завършваш университета, се заемаш да реформираш условията и практиките на труд в тези страни. Преди три месеца някакви хора – гласът му натежа – те пребиват като куче, с което доказват, че твоята мисия да помагаш на хората не те прави всеобща любимка. Два месеца се възстановяваш физически, като под това имам предвид, че правиш физиотерапия веднъж седмично и на пръв поглед не ти личи, че си пострадала жестоко. Изглежда, че изобщо не си поми- слила колко дълго ще трябва да се възстановяваш емоционално. При все това ти се тревожиш, че не си намерила нова кауза, че не знаеш какво да правиш, че ще се впиеш като пиявица в мен? Пропуснах ли нещо?
Тя явно не беше съвсем доволна от тона му, но...
– Предполагам, че да.