Да бъде верен на себе си, беше абсурден съвет, но да се преструва на идеалния мъж, засега му вършеше отлична работа. Въпреки отказа на собствения му психотерапевт да му помогне. Ех, само ако Дом можеше да превъзмогне вината, задето ѝ пробутваше фалшиво, а не ѝ даваше истинско злато.
Дори той можеше да бъде идеален на първи май, щом Джейми беше до него. Денят беше мек, топъл и свеж, с облаци, които намекваха за дъжд, но никога нямаше да изпълнят заплахата си. Свежият упойващ аромат на момина сълза беше навсякъде, тъй като продавачите обикаляха улиците и стояха на ъглите на пешеходните зони с пълни кофи с цветя, набрани от горите в околностите на Париж. Цветарите предлагаха набавени по установения ред muguets[47], в саксии или на букети; малките бели камбанки се поклащаха кокетно накъдето и да погледнеше човек.
Дом вече ѝ беше купил няколко букетчета, след като оцеля след съкрушителния удар, който му нанесе Джейми, поднасяйки му китка в банята, докато той вземаше душ. Никой, през целия му живот, не му беше подарявал букетче момина сълза на първи май като пожелание за щастие и късмет.
– Сa porte bonheur, oui?[48] – попита го тя смутено.
И букетчето наистина носеше щастие. О, да, и още как!
Чудно, колко по-сладко ухаеха момините сълзи по улиците, когато някой вече ти беше подарил букетче от тях. Сърцето му пърхаше леко, носеше се почти като Нике от Самотраки, окрилено от жеста на Джейми, за да му пожелае щастие. Той се поддаваше на импулса да купи само още една китка бели цветя за нея, макар че след третото осъзна колко непрактично постъпва, като се опитва да я зарови в щастие насред улицата. Освен това не беше удобно да се разхожда, носейки толкова много цветя.
Джейми се засмя, със сияещи очи тя подари едно от букетчетата на възрастната жена, която седеше тихо на една пейка и наблюдаваше забързания поток от хора, другото – на намръщената тийнейджърка, която почти се стресна, но после се усмихна. Третото запази за себе си. Доминик реши да ѝ купи още по обратния път към нейния апартамент този следобед и да напълни цялото жилище с цветя.
Стигнаха до Ил дьо ла Сите, острова на катедралата Нотър Дам, слязоха по стария мост Понт Ньоф до долния кей, откъдето туристите се качваха на корабчетата за разходка по Сена. Дом и Джейми тръгнаха по паважа на кея към носа на острова, далеч от навалицата, и седнаха, опрели гръб до каменната стена на градината зад тях. Други влюбени двойки седяха през няколко метра надолу по кея, сякаш се съревноваваха за едно от най-романтичните места в Париж.
Дом подви крак под себе си, а охранените врабци и гълъби веднага ги наобиколиха, надявайки се на вкусни трохи. Той размаха букетчето момини сълзи, за да ги обезкуражи, но птиците не се обезсърчаваха лесно.
Джейми си играеше с другата му ръка – сгъваше и разгъваше пръстите му, докосваше осеяните с белези кокалчета, сякаш бяха някаква интересна формация, без да бърза, изучаваше внимателно мазолите.
Доминик я погледна предпазливо, но виждаше само пърха на главата ѝ. Джейми изглеждаше напълно погълната от заниманието, унесена, отдадена на удоволствието на това безцелно изследване на топографията на ръката му. Сърцето му не знаеше дали да се разтопи от нежност, или да се свие в нервно кълбо. Сигурно в един момент някаква сянка от реалността щеше да надвисне над нейното полусънно блажено състояние и тя щеше да се замисли над тайната на тези ръце.
Джейми се опита да скрие в ръцете си неговата ръка, което се оказа напълно непостижимо. Дори да свиеше ръката си в юмрук, пак беше невъзможно. А Дом не искаше тя да вижда юмрука му. Той се загледа в нейната слаба луничава ръчичка – неговата по-мургава кожа с малките вдлъбнатини и белези под нейната беше като грозно петно до красиво, елегантно творение на изкуството.
– Обичам ръцете ти – прошепна Джейми.
Той се вцепени за момент. После се почувства олекнал, сякаш цялото му същество зависеше от опората на някаква ледена структура, която внезапно започна да се топи.
– Какво?
Тя се изчерви леко. Ръцете ѝ стиснаха неговата, сякаш някой се бе опитал да ѝ я отнеме.
– Ти... нямаш представа. Аз просто... наистина ги обичам – тя се изчерви като божур. Ръцете ѝ погалиха неговата и отново я стиснаха импулсивно.
Дом погледна уловените им ръце, опита се и наистина не можа да види своята като достойна за любовта ѝ.
– Колко чаши от еликсира на онези вещици си изпила?
– Какво?
– В Къщата на магьосниците. Нали каза, че си пила от шоколада на Магали, преди да се запознаем?