Доминик уж не вярваше, че Магали и нейните лели можеха да правят магии, но не намираше никакво друго обяснение. Това беше като една от пиесите на Шекспир, които беше прочел в превод на френски миналата зима: кралицата на феите се влюбваше в прост работник без капка ум в главата, след като ѝ дадоха да пие любовно биле.
Той не искаше да мисли за себе си като за прост и глупав работник, след като си беше пробил път до върха и се беше борил със зъби и нокти, за да го признаят за най-добрия, но... тя го принуждаваше. Фактът, че тя беше способна да го провъзгласи за изключителен или да го принизи до едно нищо, беше нейната най-страшна сила.
Джейми се засмя малко, без да го приема сериозно.
– О, не, то беше, след като те срещнах. Аз пих от твоя шоколад, преди да те срещна. Ако си мислиш, че моите чувства са плод на някой еликсир, смятам, че има много по-вероятен виновник.
Доминик си отдъхна. Каквото и да ставаше, той винаги щеше да прави добър шоколад. Винаги. Джейми отново се облегна на тялото му, без да изпуска ръката му, сякаш тя беше нейното безценно съкровище. Той примижа срещу светлината, която се отразяваше по малките вълнички от лодките, размекнат, но все пак достатъчно внушителен, за да плаши гълъбите. Сигурно до края на живота си щеше да асоциира уханието на момина сълза с чистото, сковаващо от страх щастие.
– Как изглеждат скотобойните тук? – попита тя.
Ръката му подскочи и се сгърчи толкова силно върху нейните, че кокалчетата ѝ изпукаха и тя изохка от болка. Неговата голяма, проклета ръка на касапин.
– Кой ти каза, по дяволите?
Джейми се поколеба.
– Силвен – каза горчиво той. Стъблата на момините сълзи се пречупиха, смачкани в юмрука му. Проклетите клюкарски истории от кухнята. Сигурно някой от неговия персонал, който беше научил тайната му, я беше подшушнал на някой от чираците на Силвен. Мамка му, Силвен и Джейми го бяха обсъждали, бяха клюкарствали за най-грозните подробности от живота му.
– Това тайна ли е? – попита учудено тя.
Дом се вкамени.
– Не – гласът му прозвуча грубо дори за собствените му уши. Той знаеше, че всичките му усилия да се държи като джентълмен рано или късно щяха да се провалят. – Защо да е тайна? – А той мислеше, че може да е перфектен. Само за един миг си беше помислил, че може да е идеален.
– Не знам – каза тя бавно, отдръпна се от него, за да се вгледа внимателно в лицето му. По дяволите, той не искаше Джейми да го гледа така, сякаш беше див звяр, който можеше да я ухапе. – Аз не виждам причина. Освен ако ти просто не искаш да говориш за това, в такъв случай извинявай.
– Не ми се извинявай – каза Дом. Нима тя трябваше да го успокоява, защото той беше негодник с избухлив нрав? Например преди да замахне да я удари? – Никога недей да ми се извиняваш.
Тя се намръщи. Погледна го упорито с нейните здрачносини очи.
– Ще правя каквото искам.
Мускулите му се отпуснаха, както ставаше, когато тя отказваше да търпи изблиците му. Доминик дори ѝ се усмихна леко.
– Защо те изпрати там баща ти? – попита тя. – Пари ли му трябваха? Ти проблеми в училище ли имаше?
Доминик обичаше училището. Обожаваше да чете и беше готов на всичко, за да спечели един одобрителен поглед от страна на учителите. В училище Дом се справяше много добре, въпреки скандалите вкъщи, докато майка му не ги напусна, а после... част от него сигурно се надяваше, че учителите, чийто любимец беше, щяха да чуят вика му за помощ. Но те свиваха рамене и го отписаха като двойкаджия, насочвайки вниманието си към новите си любимци, което... вероятно беше ценен житейски урок.
– Не ти е вярна информацията. Не баща ми ме изпрати да работя там. Аз отидох. Аз се хванах на работа. Той трябваше да я одобри – да се съгласи, че неговият единствен син е пълен нехранимайко и не заслужава нищо по-добро, – но аз започнах работа там. И се справях дяволски добре. Имах перфектното извинение да удрям каквото ми попадне сред месо, кръв и кости.
Тя го погледна. Доминик не можеше да понесе изражението ѝ.
– Тях не ги болеше – побърза да каже той. – Те вече бяха мъртви. Затова беше толкова перфектно.
– Перфектно.
Устата му застина в мрачна гримаса, всичките му мускули се стегнаха в стоманени възли. Доминик почака Джейми да го съжали и се помъчи да се подготви, да се закали вътрешно, за да понесе съжалението ѝ, да не я отблъсне като побеснял ранен бик.
Тя отвори едната му ръка, преодолявайки неволната съпротива на стегнатите мускули. Дом винаги я оставяше да прави каквото иска. Джейми пъхна малкия си юмрук в неговата ръка, после сви пръстите му – луничките се скриха под голямата, осеяна с белези ръка. Получи се нещо голямо и брутално, привидно омекотено от какаовото масло, но белезите оставаха.