– Ето това е перфектно – каза тя и облегна глава на рамото му. Сърцето му подскочи под бузата ѝ като огромен бял кит, изскочил над водата. – Ти си най-удивителният човек, когото познавам. Струва ми се, че аз трябва да те предупредя: никога няма да те напусна. Все още се лутам и търся пътя към моята сила, но знам едно: ако ти не искаш да ме напуснеш, аз на драго сърце ще ти отговоря със същото.
ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
Още преди да стигне до вратата, Дом видя стареца да го чака в тъмната тиха улица с голяма кесия в ръка.
– Пак ли вие – процеди с раздразнение той. В момента имаше нужда да остане сам в своя салон и със своя шоколад. С нещата, на които можеше да разчита. Склонността на сърцето му да започне да вярва, че Джейми можеше да не го напусне, го плашеше силно. Колко доверчиво се гушеше тялото ѝ до неговото на кея...
– Потърсих те онзиден, но те нямаше – в гласа на Джеймс Кори прозвуча възмущение. – Често ли се скатаваш от работа? За да пропилееш следобеда в гуляй?
Дом се изненада от гнева на стареца.
– Явно вие отдавна не сте пропилявали следобеда си в гуляй?
Старият милиардер измърмори ядосано нещо. Дом го погледна предизвикателно.
– Сега е пет и половина сутринта. Мислите ли, че станах толкова рано, за да се порадвам на нечия компания? – Доминик искаше да работи върху скулптурата. Тази сутрин можеше почти да повярва в нея. Да не потръпва от страх, докато тя придобиваше очертания под ръцете му. Шоколадовото изложение беше този уикенд; той не можеше да отлага безкрайно, тоест докато повярва в себе си. Ако постъпваше така, Дом не би стигнал доникъде.
– Щом ставаш толкова рано на твоята възраст, сигурно изобщо няма да спиш, когато станеш на моите години – каза Джеймс Кори. – Удобството е, че не се натъкваш на хора, които не искаш да виждаш.
– Нищо подобно – каза възмутено Дом.
– Да, ъъъ, имам чувството, че един от твоите клиенти може да се отнесе още по-грубо с мен.
Дом действително имаше надути клиенти, но беше уверен, че старецът нямаше да им се даде. Той поклати глава и пусна Джеймс Кори в салона, главно защото му беше неудобно да остави един старец на тъмната безлюдна улица, където можеха да го ограбят. Заключи вратата зад тях и включи осветлението на стълбите, защото така му харесваше, да работи сам в потъналия в тъмнина магазин, осветяван само от светлините на спираловидната стълба като пътека към рая.
– Трябва да призная, че това място наистина ми хареса – каза старецът.
Дом въздъхна. Той обичаше да е първият човек, който се изкачва по окъпаната в светлина стълба сутрин, без никого наоколо. Но... този човек тук беше на преклонна възраст... и така нататък. Дом въздъхна отново, нарочно по-тежко, така че старецът да го чуе, и махна на Джеймс Кори да мине пред него.
– Но друг път не идвайте сутрин. По-добре да си бях останал в леглото – с ръка върху Джейми, с нейните пръсти върху бицепса му. Тя обещаваше да не го напусне, докато той искаше само за малко да забрави страха, да потъне в нея и да ѝ повярва.
– Все още преговаряме сделката за спанака – напомни му Джеймс Кори.
– О, значи трябва да се пазаря с вас за сума над предложените двайсет милиона?
Старецът изсумтя.
– Признавам, че имах някои скрити мотиви с офертата за двайсет милиона. Но сериозно, какво ще ми струва да ми направиш шоколад със спанак?
– Мисля, че не ме разбрахте правилно. Аз искам да видя името на Силвен, залепено върху някакво евтино десертче в супермаркетите.
– Слушай, нашите шоколади са достатъчно добри, за да носят моето име – сряза го старецът.
Дом сви рамене.
– Всеки си има своите стандарти.
– Убеден си, че си прекалено добър за "Кори", така ли?
Дом се засмя.
– Не аз, а моят шоколад.
Джеймс Кори го прониза с острия си поглед.
– О, така ли? Нямаш ли прекалено високо мнение за себе си?
– Защо да не кажем 25 милиона? На толкова ли се оценява достатъчно високото мнение за мен самия?
– Ти продаваш ли се?
Дом изохка.
– Може ли да ви повикам такси? Наистина дойдох тук, за да поработя – е, поне първоначално. Крачейки по безлюдните улици преди съмване, пропит с уханието на Джейми, готов да превърне огромния блок шоколад в нещо красиво, съвършено. Колкото повече съзерцаваше онази статуя, толкова повече страх се загнездваше в него, също както когато се хвана да вярва, че Джейми нямаше да си тръгне. Беше като да се изправиш на ръба на дълбока пропаст и да се опиташ да я прекосиш по хартиен мост.