Ето я тук – боже, тяло върху носилката, заобиколена от медиците от бърза помощ, които я качваха в хеликоптер. Ето я на друга снимка, с пресилена усмивка за камерата, лицето ѝ е изпито и бледо след двумесечния престой в болницата, косата ѝ беше дълга два пръста. Това беше малко преди да започне да идва в неговия салон.
Резултатите от търсенето не бяха в хронологичен ред. Имаше снимка, на която тя бе до малко момче, което носеше на главата си огромен чувал от зебло, който сигурно тежеше повече от самото него. До момчето имаше друга фигура, свлечена на едно коляно под също толкова голям чувал, превила врат под непосилния товар, с паднала пред лицето конска опашка. Мамка му, Дом беше виждал тази снимка, тя беше обиколила всички медии навремето. Имаше още една снимка, същото момче няколко години по-късно. Трудно беше да се каже кой беше по-горд, момчето или Джейми, докато двамата позираха с неговата диплома в ръце. Младежът гледаше много сериозно; Джейми изглеждаше, сякаш я бяха хванали да плаче.
Джейми Кори.
Тя му беше казала, че е богата.
Тя му беше казала, че се занимава с условията на труд и експлоатацията на детски труд.
И сега изведнъж всичко се оказваше вярно. Доминик можеше да види това. Да види, че когато тя избираше дали да го напусне, той я молеше да изостави безчет други хора. Детето в него се надигна нацупено от своята ембрионална поза, за да прогони момчето от снимката. Да му каже, че той също се нуждае от нея.
Сякаш му трябваха още доказателства какъв негодник беше.
Тя сякаш наистина имаше намерение да му се отдаде.
Кори. Не беше фамилно име, което да пропуснеш да споменеш. Доминик не знаеше името ѝ, защото тя беше решила да не му го каже. Тя искаше да запази част от себе си в тайна. В безопасност.
Дом сигурно трябваше да се радва, че му беше казала истинското си първо име.
– Нашата Джейми никога не е искала да е паразит – каза нейният проклет съименник от вратата. – От съвсем млада имаше мнение по този въпрос. Глупавото училище. Някакъв професор с леви убеждения ѝ проми мозъка и повече не я видяхме.
– Махайте се! – Дом изрече това с глух, нисък глас. – Изчезнете оттук.
Милиардерът сви рамене при тази заповед.
– Тя каза ли ти за поканата за вечеря?
– Разкарай се оттук.
– Довечера. Баща ѝ пристига специално за случая. Това е Мак Кори, сегашният президент на шоколадови фабрики "Кори".
– И той да върви на майната си.
– Ще му предам пожеланията. Виж, това е истинско семейно събиране. И искаме да те поканим като наш почетен гост.
ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА
Нещо става с Доминик, помисли си Джейми. Той не беше продумал, откакто тя се върна от тренировка тази сутрин, устните му бяха стиснати в твърда, неотзивчива линия, когато тя го целуна. Нещо диво и горчиво къкреше в него, като първия път, когато го беше видяла да я наблюдава в салона на Филип Лионе. Дори още по-лошо. Яростта клокочеше в него. Той я сдържаше, но не се освобождаваше от нея. Джейми не можеше да се доближи до него.
Тя застана под огромната шоколадова скулптура. Длета и инструменти лежаха на плота, както и шоколадови стружки, някои от които се топяха в косата на Доминик. На устните ѝ заигра усмивка. Той беше толкова едър, толкова силен, караше я да се чувства толкова сигурно, но понякога настъпваха мигове, когато Джейми искаше да го притисне до себе си като малко момче. Тя посегна да го докосне, все още от другата страна на плота, докато той ваеше дрехата на скулптурата, когато Дом вдигна глава и я прониза с тъмните си проницателни очи.
Ръката ѝ се отпусна. Джейми отстъпи крачка назад и вдиша предпазливо.
– Това... има ли връзка с въпроса дали ще те оставя? – това беше последното нещо, за което бяха имали пререкания през последните два дни.
Устата му застина в още по-горчива линия.
– Предполагам.
– Дали... – тя затаи дъх. Не беше лесно да попиташ някой мъж дали иска да се ожени за теб, когато той се държи толкова враждебно. Идеята ѝ беше хрумнала, докато се бореше да вдигне една непосилна тежест във фитнес залата. Може би беше странно хрумване. Те се познаваха отскоро и все пак ѝ се струваше, че знаеше всичко, каквото трябваше да знае за Доминик. Може би Джейми знаеше всичко, каквото трябваше да знае още преди да го срещне, беше го научила от стената с релефа с розови пъпки и грубия камък, от вкуса на неговата дива, тъмна, страстна душа върху езика си. Но сега тя познаваше неговите сила и глад, знаеше как той държеше ръката ѝ, сякаш трябваше първо да отсекат неговата, преди да я пусне.