Джейми сложи ръката си върху неговата. Тази сила я привличаше неудържимо. И искаше да му покаже, че не се чувства омърсена от докосването. Дом погледна ръката ѝ горчиво и предпазливо, сякаш тя държеше камшик, той се готвеше да понесе наказанието.
Джейми се вгледа в лицето му. Погали бавно ръката му, спусна я по плътната материя на сладкарската му куртка, докато стигна до кожата, и уви пръсти около широката му китка. Тя се намръщи. Джейми беше работила с изоставени от родителите си или продадени в робство от някой близък човек тийнейджъри, с бити и експлоатирани деца, пораснали и възмъжали преждевременно, вършейки убийствено тежка работа. Но тя беше работила с тях – като ментор, в група. Решавайки про- блема, а не опитвайки се да живее рамо до рамо с тях. Все пак, ако престанеше да е толкова слаба и себична... тя щеше да осъзнае, че Доминик Ришар – грубият, нежен, див, красив, амбициозен Доминик Ришар – имаше проблеми.
Много проблеми.
Една от причините за любовта му към нея можеше да е... любовта ѝ към него. Една от причините за страха му от нея беше... че се страхуваше да разчита на тази любов.
Тя отново се вгледа в напрегнатото му изражение. Ръката му също беше напрегната под нейната, сякаш едновременно искаше да я отдръпне и не можеше да го направи.
– Навярно не си в настроение да изпълниш една моя фантазия, а? – попита тя.
Изражението му стана още по-сурово.
– Няма да правя секс с теб в този офис. Никога.
По дяволите, колко жени беше чукал в този офис?
– Нямах предвид такава фантазия. Нея ще оставя за по-късно, когато всички си тръгнат.
Ръката му трепна под нейната.
– Не. Аз не съм твоята фантазия.
Тя го погледна учудено.
– Мислех, че на повечето мъже им харесва да са обект на женските фантазии.
– Е, на мен не ми харесва.
Джейми реши да подходи по друг начин.
– Значи аз не съм твоята фенка?
Доминик се намръщи.
– За какво говориш, по дяволите?
– Защо не оставаш при мен през нощта? Само веднъж, откакто започнахме да се виждаме, ти остана до сутринта. Объркващо е, че никога не те намирам до мен сутрин.
– Винаги оставам през цялата нощ – възрази той, сепнат. – Но излизам за работа – все така опрян в бюрото си, Дом я погледна. – Ти не знаеше ли?
Тя поклати глава.
– И когато се будиш и не ме намираш до себе си, какво си мислиш?
– Разбирам, че ти трябва пространство. Че трябва да те оставя да дишаш.
Последва пауза.
– Не – отсече многозначително Дом. – Не, аз дишам по-добре, когато си до мен.
С тиха въздишка тя пристъпи напред и се долепи до него, остави цялото напрежение да се отцеди от нея. Лицето и се отърка в сладкарската куртка, толкова ненужна сега. Едната му ръка пусна бюрото, той я раздвижи, за да възстанови кръвообращението ѝ. Доминик я вдигна изморено и нежно я положи на рамото ѝ.
– А ти? Трябва ли ти пространство да дишаш?
Дом миришеше на пищен тъмен шоколад и на нещо зелено, може би беше експериментирал с някакви вкусове.
– Аз също дишам по-добре тук – призна Джейми съвсем честно. После си пое дъх: – Искам да ти задам един необичаен въпрос.
– Аз също.
Тя се поколеба. Може би той щеше да я попита същото? Дали тя го иска? Сърцето ѝ се сви болезнено при мисълта, че желанията им съвпадаха.
– Питай – прошепна тя.
– Какво е фамилното ти име?
ДВАЙСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Джейми кипна, когато научи какво се беше случило. Доминик се почувства много по-добре. Тя го нахока, задето си беше извадил прибързани негативни изводи; после наруга семейството си заради вмешателството в личните ѝ дела. Всичко това беше стабилно, безопасно. Явно човек можеше на ядосва любимите си хора, без да провокира в тях дива ярост или да ги прогони. Просто понякога се случваха такива неща.
– На теб какво ти става днес? – изстреля накрая тя.
Първата дузина сериозни тревоги минаха през ума му, но Дом погледна лицето ѝ и установи с облекчение, че въпросът беше риторичен.
– Не можа ли да ми кажеш, че дядо ми се бърка където... че се държи, както обикновено? Вместо да се мръщиш и да си въобразяваш разни неща. Не виждам защо фамилното ми име е толкова решаващо в случая – Джейми се помъчи да нацупи устни, докато наближаваха елегантната стара сграда на ъгъла срещу Люксембургската градина. Дом държеше няколко торби в свободната си ръка. Джейми беше посетила пазара в Белвил[52], докато той бе работил.
– Защото нарочно не ми го каза, ето защо. Ти не искаше да го знам.
– Доминик. От колко време се познаваме?
– Един месец.