– Какво обичаше да ми казваш? Че съм красив? Minette, никога не съм виждал нещо по-красиво от теб.
– Доминик, аз имам отлична представа колко са красиви някои от жените, с които си спал, са...
Той я накара да замълчи с целувка, тласна бедро между нейните.
– Ти не знаеш какво говориш – устата му стана по-настойчива, ръцете му се опитаха да я предпазят от твърдата каменна стена, докато бедрата му се тласнаха по-силно. Дом не се шегуваше, че иска да я обладае докрай. – Джейми, кажи, че мога да те задържа.
– Всъщност исках да поговорим за то...
– Кажи го! – ръцете му хванаха клина и го смъкнаха заедно с гащичките.
Внезапният досег на устните на вагината ѝ с въздуха я накара да се задъха, после палецът му ги потри и ги раздели властно.
– Кажи го.
– Можеш да ме задържиш – тя се извиваше безпомощно до палеца му. – Дом... Домини... по-бавно. Остави ме просто.. да те поема.
Последва дрезгав, отчаян смях.
– Ще опитам, minette. Но може би ще ми трябва повече практика.
Той наистина се опита. Камъкът го смиряваше, съзнаваше, че не бива да прониква прекалено силно, тъй като я притискаше буквално до камъка.
По-късно тя седна в скута му на онази маса, на която седеше от самото начало, и разгледа ръцете му. Бяха издрани до кръв. Докато тя се беше изгубила в неговите хипнотични усилия да я люби бавно, той пазеше главата и дупето ѝ от грубата зидария с ръцете си.
– Извинявай – каза тя с разкаяние, като проследи с пръст една драскотина почти без да я докосва, само поглаждайки космите по опакото на ръката му.
– Няма нищо – каза той дрезгаво. – Наистина. Няма нищо. Обичам те – Дом каза това твърдо, като заповед: не се приемаха никакви възражения. Ръцете му я стиснаха здраво.
Най-перфектното място.
– Може ли да остана тук завинаги? – попита тя с копнеж.
Ръцете му я притиснаха още по-силно.
– Да – обеща той в косата ѝ.
– Обичам те – прошепна тя в гърдите му. – Но разбирам защо не обичаш да го чуваш.
Ръцете му се увиха около черепа ѝ.
– Съмнявам се.
– Прекалено прилепчиво е – каза тя, увивайки ръце около него с всичка сила, притискайки се плътно до тялото му.
– Джейми – Дом наклони главата ѝ назад, но тя сгуши лицето си в ямката на врата му и го целуна. Той миришеше вкусно, на шоколад и на нея, и на собствената си кожа, с топлата ѝ опасна тъмнина. – Не си се прилепила достатъчно.
Сега тя отметна главата си назад и го погледна в светлината, която идваше от витрините и хвърляше раирани ивици в тъмното. Големият звяр се подлъга да излезе от дебрите на дивата гора и положи рог в скута ѝ. Но не беше еднорог, а нещо много по-хищно и диво.
– Искам да ми обещаеш, че никога няма да ме напуснеш
– Пръстите му се впиха в кожата ѝ. – Но няма да ти повярвам, ако ми обещаеш.
– Толкова сме глупави – тя плъзна ръка по рамото му, по ръката му, внимателно изучаваше формата на непознатия звяр в тъмнината. – Аз искам ти да ми обещаеш, че никога няма да ме изоставиш. Но не мога да повярвам, че имам правото да го поискам.
– Знам – ръката му беше ту груба, ту нежна, сякаш той се улавяше, че гали кожата ѝ прекалено силно, и обличаше кадифена ръкавица, а после отново забравяше. – Ти трябва да спасяваш първо децата. Хората, които... – гласът му пресекна – имат нужда.
Джейми отново зарови лице в него, сви ръцете си между гърдите му и тялото си, така че да потъне в него като в скривалище, напълно защитена. Той вече познаваше езика на тялото ѝ и ръцете му послушно се подчиниха, създавайки усещането за обгръщане.
– Аз ще възвърна силата си – обеща тя.
– Не се съмнявам – прошепна той в косата ѝ. – Обещай ми, че няма да ме оставиш, когато станеш силна. Или ми обещай, че ще се връщаш при мен. Ако ти е нужно да спасяваш хората, обещай, че ще се връщаш при мен, когато ти трябва сила.
– Но ти няма да ми повярваш. Когато ти обещая.
– Не – призна той. – Не, сигурно никога няма да повярвам.
Доминик се изправяше срещу най-страшния си кошмар, внезапно осъзна тя. Заради нея. Кошмарът, в който той се опитваше да повярва, че дори да си тръгнеше, тя щеше да се върне при него.
Тя също трябваше да се изправи срещу нейния, но по друг начин. Да превъзмогне силата на кошмара, видението на мъжете с тоягите. Да направи избор да не се бори с това видение, нито да се огъва пред него, да направи избор, който да бъде... неин. За нея.
– Но аз може да стана по-силен – гласът му беше по-тъмен от сенките наоколо, но горчив. – Не колкото теб, но някой ден може да повярвам, че ти си възможна поне от време на време.