Варлам Шаламов
Шокова терапия
Още в ония благодатни времена, когато Мерзляков работеше като коняр и в собственоръчно направената си мелничка — голяма консервена кутия, чието дъно беше надупчено като сито — можеше да приготви от овеса, получен за конете, булгур за хората, да го вари и с тази нагарчаща, гореща каша да заглушава, да притъпява глада, още тогава той размишляваше върху един прост въпрос. Едрите обозни коне от континента получаваха всеки ден двойно по-голяма порция овес, отколкото дребните, космати якутски кончета, макар и едните, и другите да вършеха еднакво малко работа. На никаквеца першерон Гром му сипваха в яслата толкова овес, колкото би стигнал за петима „якети“. Това беше правилно, навсякъде постъпваха така и не това измъчваше Мерзляков. Той не можеше да разбере защо дажбата за лагеристите, този тайнствен списък от предназначени за затворниците белтъчини, мазнини, витамини и калории, наречен „котлови списък“, се съставя без изобщо да се има предвид живото тегло на хората. Щом гледат на тях като на работен добитък, би трябвало да са по-последователни и при дажбите, а не да се придържат към някакво си средно аритметично — канцеларска измислица. Това страшно средно в най-добрия случай беше изгодно само за дребните и наистина те „свършваха“ по-късно от другите. По телосложение Мерзляков приличаше на першерона Гром и трите жалки лъжици каша за закуска само увеличаваха тъпата болка в стомаха му. А извън дажбата си един работник от бригадата не можеше да получи почти нищо повече, всичко най-ценно — и маслото, и захарта, и месото — стигаше до котела съвсем не в количеството, записано в котловия списък. Мерзляков виждаше и друго. Първи умираха едрите хора. Навикът към тежък физически труд ни най-малко не променяше положението. Хилавият интелигент издържаше повече от гиганта калужанин, роден за изкопчия, при условие, че ги хранят еднакво, в съответствие с лагерната „дажба“. Почти нямаше полза и от увеличената дажба за процентно преизпълнение на нормата, понеже основният състав на продуктите си оставаше същият, абсолютно недостатъчен за едри хора. За да се храниш по-добре, трябваше да работиш повече. Естонците, латвийците и литовците повсеместно умираха първи. Първи опъваха петалата и този факт винаги караше лекарите да отбелязват, че цялата тая Прибалтика е по-кекава от руския народ. Е, вярно, в сравнение с бита на руския селянин родният бит на латвийците и естонците се различаваше много повече от лагерния бит и на тях им беше по-трудно. Но основната причина все пак се криеше другаде — не че бяха по-малко издръжливи, просто бяха по-едри.
Преди близо година и половина Мерзляков преболедува от скорбут, който бързо събори новака, след което го оставиха да поработи в местната малка болница. Там той научи, че дозата на лекарствата се определя според теглото. Новите лекарства се изпробват върху зайци, мишки, морски свинчета, а дозата за човек се определя според теглото на пациента. Дозите за деца са по-малки от тези за възрастни.
Ала лагерната дажба не се пресмяташе според теглото на човешкото тяло. Точно там беше въпросът, чието неправилно решаване учудваше и вълнуваше Мерзляков. Но преди да остане съвсем без сили, по чудо успя да се уреди да работи като коняр — можеше да краде овес, за да си натъпче с него стомаха. Мерзляков вече си мислеше, че ще успее да презимува там, пък после — каквото е рекъл Господ. Ала излезе другояче. Завеждащият конната база бе сменен поради пиянство и на негово място назначиха старшия коняр — един от онези, които навремето бяха научили Мерзляков как да борави с тенекиената мелничка. Самият той доста беше крал от овеса и прекрасно знаеше как става. В желанието си да се издигне в очите на началството, същият този бивш главен коняр, който вече нямаше нужда от овесен булгур, издири всички мелнички и ги изпочупи със собствените си ръце. Тогава конярите започнаха да пекат овеса, да го варят, дори да го ядат суров, като по този начин напълно приравняваха стомасите си с конските. Новият завеждащ написа рапорт до началството. Няколко души от конярите, включително и Мерзляков, бяха затворени в карцера заради кражба на овес, сетне препратени там, откъдето бяха дошли — на обща работа.
На общата работа Мерзляков скоро разбра, че смъртта не е далеч. Олюляваше се под тежестта на трупите, които трябваше да пренася. Десетникът, който веднага намрази този мързелив „лоб“ (на местен език „лоб“ значи „едър“), всеки път караше Мерзляков да мъкне дънера откъм по-дебелия му край. Един ден Мерзляков падна, не можа веднага да се надигне от снега и с внезапна решимост се отказа да мъкне това проклето дърво. Вече беше късно, тъмно, конвоят бързаше за политзанятия, работниците искаха по-скоро да стигнат до бараката, до яденето, десетникът закъсняваше за двубоя на карти — за цялото това забавяне беше виновен Мерзляков. И той бе наказан. Първо го бъхтиха другарите му, после десетникът, конвоят. Дънерът така си и остана в снега — вместо него в лагера довлякоха Мерзляков. Освободиха го от работа и той остана да лежи на нара. Болеше го кръстът, фелдшерът мажеше на Мерзляков гърба с грес — в медицинския пункт отдавна нямаше нищо за разтриване. През цялото време Мерзляков лежеше превит и настойчиво се оплакваше от болка в кръста. Болката отдавна вече я нямаше, счупеното ребро се беше сраснало много бързо, но Мерзляков се стараеше с цената на всякакви лъжи да отложи изписването си. Не го изписваха. Един ден го облякоха, поставиха го на носилка, натовариха го в един закрит камион и заедно с други болни го откараха в районната болница. Нямаха рентгенов кабинет. Сега трябваше сериозно да обмисли всичко и Мерзляков така и стори. Той остана там няколко месеца свит на дъга и бе откаран в централната болница, където, разбира се, имаше рентгенов кабинет и където го настаниха в хирургическото отделение, в стаята за травматични заболявания, които болните наивно наричаха „драматични“ болести, без да мислят за тъжната страна на каламбура.