— Ето и този — рече хирургът, като сочеше историята на заболяването на Мерзляков, — прехвърляме го при вас, Пьотър Иванович, няма какво да го правим в хирургията.
— Но нали в диагнозата пишете: анкилоза вследствие травма на гръбнака. За какво ми е на мен? — каза невропатологът.
— Естествено, анкилоза. Какво друго мога да напиша? След побой и по-лоши работи стават. Имах един случай в мината „Сива“. Десетникът беше пребил един бачкаджия…
— Нямам време да слушам историите ви, Серьожа. Питам ви защо го прехвърляте при мен.
— Нали съм написал: „За изследване с оглед на окончателното му изписване“. Ще го побоцкате с иглички, ще оформим документите и — на кораба. Да стане свободен човек.
— Нали сте правили снимки? Нарушенията би трябвало да си личат и без игли.
— Правих. Ето, можете да ги видите — хирургът вдигна тъмния негатив към завесата от марля. — И дяволът не може да се оправи с тази снимка. Докато не получим добро осветление и нормален ток, рентгенолозите непрекъснато ще ни дават такава мътилка.
— Наистина е мътилка — каза Пьотър Иванович. — Добре, така да е — и той се подписа под историята на заболяването, че е съгласен Мерзляков да бъде прехвърлен при него.
В хирургическото отделение, шумно, объркано, препълнено със затворници с измръзвания, изкълчвания, счупвания, изгаряния — северните шахти не се шегуваха, — в отделението, където част от болните лежаха направо на пода в стаите и в коридорите, където работеха един млад, безкрайно уморен хирург и четирима фелдшери — всички те спяха по три, по четири часа в денонощие — нямаха възможност да се заемат сериозно с Мерзляков. Той разбра, че истинското следствие ще започне в нервното отделение, където внезапно го бяха прехвърлили.
Цялата му отчаяна арестантска воля отдавна беше съсредоточена върху едно — да стои превит. И той не се изправяше. Колко много искаше тялото му да се изпъне поне за миг. Ала той си спомняше мината, студа, от който дъхът му секваше, хлъзгавите, лъскави от скрежа камъни на златния забой, паницата „супичка“, която изпиваше по обяд на един дъх, без да използва излишната лъжица, прикладите на конвоя и ботушите на десетниците — и намираше в себе си сили да остава свит. Впрочем сега му беше по-леко, отколкото през първите седмици. Спеше малко — от страх да не изпъне тялото си по време на сън. Знаеше, че на дежурните санитари отдавна е наредено да го следят, за да го изобличат в лъжа. А след разобличаването — Мерзляков знаеше и това — го очакваше и дисциплинарна работа в мината. Каква ли трябва да е тя, след като обикновената работа бе оставила у него такива страшни спомени?
На другия ден след преместването заведоха Мерзляков при лекаря. Завеждащият отделението го разпита накратко за началото на заболяването, като кимаше съчувствено с глава. Каза му уж между другото, че дори здрави мускули след многомесечна неестествена неподвижност се атрофират и човек може сам да се направи инвалид. След това Пьотър Иванович пристъпи към прегледа. На въпросите, задавани при убождането с игли, при почукването с гуменото чукче и при натиск Мерзляков отговаряше наслуки.
Повече от половината работно време на Пьотър Иванович отиваше за разобличаване на симуланти. Той, естествено, разбираше причините, които подтикваха затворниците да симулират. Доскоро и той беше затворник и не го учудваше нито детинското упорство на симулантите, нито лекомислената примитивност на симулациите им. Пьотър Иванович, бивш доцент в един от сибирските институти, беше направил кариера сред същите тези снегове, където болните спасяваха живота си, като го лъжеха. Не можеше да се каже, че не ги съжаляваше. Но той беше повече лекар, отколкото човек, и преди всичко специалист. Гордееше се, че годината, прекарана на обща работа, не беше убила в него лекаря специалист. Той разбираше задачата си да разобличава симулантите съвсем не от съображения на някаква висша, общодържавна позиция или морална гледна точка. Виждаше в тази своя задача достоен начин да използва знанията си, психологическото си умение да поставя капани, в които, за слава на науката, трябваше да попадат гладните, полупобъркани, нещастни хора. В това сражение със симуланта на страната на лекаря беше всичко — и хилядите хитроумни лекарства, и стотиците учебници, и разнообразната апаратура, и помощта на конвоя, и огромният му опит на специалист, — а пациентът разполагаше само с ужаса от света, от който беше попаднал в болницата и в който се страхуваше да се върне. Именно този ужас даваше на затворника сила да се бори. Когато разобличаваше поредния симулант, Пьотър Иванович изпитваше огромно задоволство: още веднъж животът потвърждаваше, че е добър специалист, че не е загубил квалификацията си, а напротив — усъвършенствал я е, повишил я е и все още го бива…